Българска  Западно-  и  Средноевропейска  Епархия

БЪЛГАРСКА  ПРАВОСЛАВНА  ЦЪРКВА
 

БЪЛГАРСКА   ПРАВОСЛАВНА   ЦЪРКОВНА   ОБЩИНА

Бонад Годесберг  -  Кьолн   -  Кевелар  -  НОЕНАР 

 

Bulgarische  Orthodoxe  Kirchengemeinde
Bonn - bad Godesberg   -  Köln  -   Kevelaer
  -   Neuenahr

Erzpriester 
cand.theol. 
vater  Stefan  Gross
Протоиерей Българска църква (община Бон)   отец  стеФАн   
0 177 73 19 205
0 288 350 36 46
mailto:protostefan@gmx.at

 

Die Hl. MYSTERIEN in unserer ORTHODOXEN KIRCHE

ТАЙНСТВАТА  В  ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА

Думата "тайнство" е заимствана от Свещеното писание, където означава "тайна на спасението" на света от Божия Син, църковни "свещенодействия", или прилагането на тази "тайна" в живота на християните.

 

В теорията и практиката на Православната църква тайнствата имат изключително място и значение.
Те са църковни свещенодействия, духовно-осезаеми средства за спасение. В тях се дава невидима Божия благодат, която очиства от греховете, освещава човешката природа и й дава сили по пътя към вечния живот.

Едни от тайнствата (Кръщение, Миропомазване и Свещенство) се извършват над човека само веднъж. Останалите четири могат да се извършват много пъти (Бракът - до два пъти и само при крайна снисходителност се позволява трети Брак). Тайнствата Кръщение, Миропомазване, Евхаристия и Покаяние са необходими за всички членове на Църквата.
Невидимата страна е тайнственото възприемане на благодатните дарове на Светия Дух, които са различни за всяко тайнство.


При Кръщението човек се очиства от греховете и се ражда за нов духовен живот.
При Миропомазването се дават даровете на Светия Дух, необходими за възрастването и укрепването на християнина в новия му живот.

При Покаянието се дава благодат, която очиства от греховете, извършени след Кръщението.
При Евхаристията вярващият приема тялото и кръвта Христови и се съединява с Христа.

При Свещенството се дава благодат, необходима за духовно възраждане и възпитаване на другите чрез учението и тайнствата.

При Брака християнина получава благодат, която освещава съпружеския му съюз и естественото раждане и възпитаване на децата.

При Елеосвещението се дава благодат, която изцелява от телесни болести чрез изцеляване на духовните, т.е. чрез прощаване на греховете, което се изпросва в молитвите при това тайнство.

Православната църква прави разлика между действителност и действеност на тайнствата.

За да бъде едно тайнство действително, е нужно:
1. Извършителят му да е законно йерархическо лице (свещеник или епископ).
2. Извършителят да призове Св. Дух и да произнесе необходимата за тайнството сакраментална формула.
3. Да е налице определеното за тайнството вещество
.

Действеността на тайнството зависи от правилното му извършване и, което е особено важно, от вътрешното душевно разположение на този, над когото се извършва. Необходимо е душата на пристъпващия към тайнството да е подготвена да приеме Божията благодат.


Тайнствата са средства за освещаване на вярващите християни. Но те не действат механически и не дават светост. Светостта се постига с голямо усърдие, постига се чрез вяра, надежда и любов. Благодатта, приета при тайнствата еднакво от всички вярващи, намалява или се усилва в зависимост от нашите постъпки, както семената се посяват на различна почва и едни от тях погиват, а други дават обилен плод.


Всички тайнства са установени от Господ Иисус Христос.
Те са възможни само в Църквата, чиято Глава е сам Богочовека и в която неизменно пребъдва Дух Свети.

Благoдaря !

информация поддържан от Българската православна община "Св. Седмочисленици" София http://www.svsedmochislenitsi.com/bg/rites/view/secrets/

 

Водосвет

Същина на водоосвещенията


wodoswet-1Водата е материален елемент с широка употреба и богата символика. Тя е свързана с живота и без нея няма живот. Тя унищожава, но и ожитворява; погубва старото и създава новото; тя чисти, затова се ползва от всички очистителни ритуали за очистване и освещаване на човеци и предмети.
Светата Библия е изпъстрена със събития, където тайната на човешкото спасение е свързано с водата, например Всемирния потоп, преминаването през Червено море, канарата с вода в Синайската пустиня, реката Иордан, къпалните Витезда, Силоам и други. Господ Иисус Христос чрез кръщението Си в Иордан освети природата на водите и заповяда на последователите Си да ползват водата за кръщение. Поради богатата естествена символика на водата и връзката й с тайната на нашето спасение, св. Църква я употребява от най-ранни времена не само в своите тайнства (Кръщение и Евхаристия), но и в някои обреди от очистителен и осветителен характер - като символ на живота, на възраждането, на очищението и освещението и като сила, която възражда, очиства, освещава човека и околната му среда, за да съдейства при създаването на новото небе и новата земя (2Петр. 3:5-7, Откр. 21:1) и за личното спасение на човека. 
Освещаването на водата, която се ползва при осветителните и очистителните обреди, наричаме водосвет. Водосвет е обред, при който чрез молитви, призоваване на Светия Дух и кръстообразно благославяне на водата посредством ръката на свещеника, тя се освещава и става "лечителна за душите и телата и прогонваща всяка съпротива сила". 
Богослужебният типик на Православната църква в съвременния си обем съдържа пет обреда за освещаване на вода:
освещаване на водата при св. Кръщение, 
освещаване на водата при обновление на храм
велик водосвет
малък водосвет и 
освещаване на т.нар. "Бабина вода". (има се предвид благословение на водата с изричане на молитви над жена в деня, когато е родила, бел. Pravoslavieto.com).

Проф. Благой Чифлянов

Из книгата "Литургика", Университетско издателство "Св. Климент Охридски", София. 1996 година

Препечатано от www.pravoslavieto.com


 
Тайната на светената вода


Нейната сила не може да се обясни от “чистата наука”
Всеки българин поне веднъж в живота си е присъствал на водосвет, бил е поръсван със светена вода или е виждал това да се прави. 
Най-ярките ми спомени за светената вода са свързани с един показателен случай. Преди няколко години двама приятели повикаха в една седмица свещеник да извърши водосвет в домовете им. Случи се свещеникът да е един и същ. И в двата случая осветената вода, с част от която се поръси къщата, се наля в бутилка и се сложи на видно място. От любопитство всеки път, когато съм се отбивал и на двете места, отпушвах бутилката. За мое изумление едната бутилка започна силно да мирише на сяра! "Какво си държал тук?" - попитах човека, а той свиваше рамене, но един ден ми призна, че при него след водосвета дошла една отдавнашна приятелка, която се занимавала с магии...
Какво представлява светената вода и защо е толкова голям интересът към нея и на вярващи, и на невярващи, а и на "зловярващи", както църквата нарича магьосници, "екстрасенси", и хора осъзнато или не предаващи се на рогатия? Това е необикновената й сила, която "чистата наука" (каквото и да се разбира под това) се опитва да обясни научно.
Водата заема важно място в повестта на Свещеното писание, най-вече в Новия завет. На сватбата в Кана Галилейска свършило виното и Господ Исус Христос заповядал да напълнят делвите в двора с вода. После да налеят и да поднесат... Това, което занесли на стария сват, било чисто и прекрасно вино... (Иоан 2:1-11).
Водата се подчинява на Сина Божий, когато се извива буря в морето и учениците са уплашени за земния си живот. По водата ходи Той, за да ни покаже, че тя е Негово творение и е в Негова власт.
За освещаване на водата в Новия завет се говори два пъти: по време на кръщението на Иисус Христос от св. Иоан Кръстител и там, където се разказва за чудото в къпалнята Витезда. Затова и тези два новозаветни епизода са в основата на водосвета, който Църквата извършва от древност. Има две последования на водосвета: 

Велик водосвет, който се извършва два пъти в годината - в навечерието на празника Богоявление, известен и като Кръщение Господне и Просвещение, и на следващия ден след Литургията.
Великият водосвет възпроизвежда освещаването на водата на река Йордан, когато Бог се явява и в трите си лица: чува се гласът на Бог Отец от небесата, който казва: "Този е Моят възлюбен син, в когото е Моето благоволение", докато синът се кръщава от св. Йоан, а от небето като гълъб слиза Светият дух (Мат. 3-17). 
С кръщението си Синът Божий освещава водите... Затова вярваме, че богоявленската вода има по-голяма сила - нея християните взимат вместо светото причащение след края на светата литургия, когато имат за това сериозна причина и благословение от своя духовен наставник. 
 
wodoswet-2
Малък водосвет се извършва на храмовия празник, на Господски и Богородични празници, но и когато миряните имат нужда или светената вода свърши. Той възпроизвежда водата в къпалнята при Овчи порти в Йерусалим, която се наричала Витезда. Там веднъж годишно ангел небесен раздвижвал водата и който пръв влезел, се очиствал от каквото и заболяване да страдал. Но в деня, описан в Евангелието, при Витездата дошъл Сам Бог! 
Положителното действие на светената вода се проявява, когато към нея се пристъпва с вяра. Когато вярата се замества от суеверие, маловерие, инерция, кривоверие или зловерие, се случва Бог да отнеме действието на светостта.
С какво водата е толкова важна, че Господ свързва с нея примерите, които ни дава с Евангелието?
Още в първите стихове на Свещеното писание от книгата Битие на Стария завет се казва:
"В начало Бог сътвори небето и земята. А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се стелеше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата..." (Битие 1:1-2).
Академик Владимир Вернадски (1863-1945), общопризнат създател на науките геохимия и биогеохимия, пише: "Няма такова съединение, което би могло да се сравни с водата по своето влияние... Няма такова вещество, минерал, полезно изкопаемо, живо тяло, в чийто състав да не е включена вода." Големият учен само повтаря това, което писанието ни завещава. 
Водата проявява своя божествен произход в много случаи, регистрирани от неправославни или невярващи. Такъв е плаването на кораба "Лара" през 1881 година. След пожар част от екипажа успява да се спаси и три седмици бедства без храна и вода. Капитанът Нейл Кери започнал да си представя, че водата в океана е сладка. Загребал и пил - тя наистина се оказала сладка... 
"Добросъвестните учени" не са се сетили за действителното слизане на Светия дух във водата по време на водосвет, а може ли да се мери "количеството" Бог във водата?
И кой би могъл като Господ Иисус Христос да каже пред гробницата на умрелия преди три дни Лазар: "Лазаре, излез вън!", и умрелият да излезе от гроба си (Иоан 11:38-46)?
Светената вода не действа "магично", така че който се сдобие с нея, да се възползва от силата й. Тя се освещава от Бога. По Неговата воля солената вода може да се превърне в сладка.
Присъствието на осветената вода в живота на хората е за укрепване на вярата. А вярващият знае, че болестите и скърбите са поради греховете ни.


Руси Ст. Русев

Вестник "Монитор", 10 април 2009 година

Препечатано от www.pravoslavieto.com

 

Благoдaря !

информация поддържан от Българската православна община "Св. Неделя" София
http://www.sveta-nedelia.org

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Светата Църква живее най-вече в светата Литургия !

презвитер Стефан Стефанов:

       
Света Литургия се служи с една единствената цел – да бъде осветено светото Причастие, след което верните да пристъпят към него и да го приемат “със страх Божий, вяра и любов”. След което следват благодарствените молитви за това, че Бог ни е удостоил да станем причастни на смъртта и Възкресението на нашия Господ. Всички молитви в светата Литургия са насочени към светата Чаша. По това Литургията коренно се различава от утреня, вечерня, часове и всички други чинопоследования. Цялата структура на Литургията е насочена към освещаването и приемането на Причастието. Без причастието Литургията се обезсмисля или най-малкото тя се превръща в молитвено последование като утренята или като всяко друго. Следователно литургически по-точно е названието Евхаристия. Затова от най-ранната Църква до падането на Византия в Евхаристията са участвали всички верни. За това говорят църковните Отци от ранните векове.


В последвалите векове настъпва постепенно западане на тази практика. Причините за това са много, но основната е липсата на църковна просвета. Векове наред на Изток няма богословски школи и богослови от ранга на ранните Отци. На Запад такива школи съществуват, но пък там се възцарява схоластиката, елементи от която неусетно се просмукват и в Православието. Така постепенно се стига до тъжната практика на Литургията да се присъства, а не да се участва. Колкото тази практика се разширява, толкова повече изисквания и условия за причастяване се измислят. Днес се сблъскваме с такива измислени изисквания, които нямат нищо общо с древната църковна практика. И като резултат се стига до парадокса, че голямото “благоговение” вместо да ни приближава, ни отдалечава от Христа. Някои дори забравят, че Христос не е дошъл да призове праведници, а грешници (вж. Мат. 9:13; Марк 2:17; Лука 5:32).

Да пристъпиш към св. Чаша е необходимо не да станеш “достоен” чрез пост и изповед, а да съзнаваш, че си грешник и в Причастието да търсиш благодатното лекарство за спасение. Именно благодатно, дадено като дар, а не за личните ти “заслуги”, защото си постил. Нали трябва да осмисляме предпричастната молитва: “Причащението с Твоите свети тайни, Господи, да не ми бъде за съд и осъждане, но за изцерение на душата и тялото”. За тези, които се причастяват след като са станали “достойни” чрез пост и изповед, нима не важат думите: “и ме удостой неосъдно да се причастя с пречистите Твои тайни, за прошка на греховете...”

В Църквата не съществува специален “предпричастен” пост. И ако християните трябваше да се причастяват само по един път през четирите поста през годината, то за какво и за кого тогава се служат всички останали Литургии? В Църквата ненужни неща не се вършат. Щом четири пъти през годината трябва да се причастяват християните, то тогава би трябвало да се служат четири Литургии през годината. Може би се служат специално, за да се причастява клира, от който не се изисква специален пост и изповед? Едва ли някой би се заел да отстоява подобна ерес. Но въпросът си остава: с каква цел се служи Литургията, на която предварително се знае, че няма да се причасти никой, освен свещеника?

На анафората свещеникът възгласно повтаря думите на Христос: “Пийте от нея всички...”(Мат. 26:27, Марк 14:23). През цялата Литургия само за това се молим: “Удостой ни да се причастим с Твоите небесни и страшни тайни на тая свещена и духовно трапеза с чиста съвест, за опрощаване на греховете, за прошка на съгрешенията, за общение със Светия Дух, за наследяване на небесното царство, за дързновение пред Тебе, а не за съд или за осъждане”, “Предлежащите дарове да бъдат за всички нас за добро, всекиму според неговата нужда...”, “Удостой с Твоята властна ръка да ни преподадеш Пречистото Твое тяло и честна кръв, и чрез нас – на всички люде.”

Практиката да се прави обратното на това, за което се молим, навлиза в Църквата постепенно, доста преди появата на добросамарянството. Вината на добросамарянските водачи се състои в това, че придават на тази практика задължителен, законнически характер.

И за да не бъда недоразбран или криво разбран, отново ще повторя това, на което съм наблягал и в предишни отговори на подобни въпроси. Църквата има установени пости и всички ние, според здравословното си състояние и силите си трябва да ги спазваме, да живеем в техния ритъм. Не съществува, обаче, специален предпричастен пост. Покаянието и изповедта са неизменна част от християнския живот. Без покаяние и изповед е невъзможен истински духовен живот. Не съществува, обаче, предпричастна изповед. Едва ли бихме могли да си представим по-абсурдно нещо от изповед на определена дата (в навечерието на Тодоровден). С други думи постът, покаянието и причастяването са в еднаква степен необходими за спасителен християнски духовен живот, но не са взаимно обуславящи се. Ако ги направим такива, в някаква степен ги формализираме. А когато ги извършваме формално, на определени дати, ние ще се уподобим повече на фарисея, а не на митаря (срв. Лука 18:10-14). Тази кратка притча е много важна за разбиране същината на християнския дух и неговата разлика от фарисейската, законническата и светската душевност.
Съвсем конкретно на въпроса:

църковната практика задължително изисква пост и изповед,
но не задължително преди причастяване.

“Благодатта да бъде с тебе” (І Тим. 6:21).


Презвитер Стефан
 

 

 

Силата на молитвата

Митрополит Неофит:

Mногобройни и чудотворни дела извършил Христос Господ за благото на човеците. Само част от тия дела са записани в Евангелието, но и те са необоримо доказателство, че Той притежавал пълната божествена власт и сила. При все това необходимо било преди да завърши Своята мироспасителна мисия, да изяви Своята божествена присносъщност и Своето божествено пратеничество, потвърдени с глас от небето..

С трима от своите ученици Христос възлиза на Таворската планина и като се отделя на по-високо място, започва усилено да се моли. При него се явяват и застават двама свидетели от другия свят - Мойсей и Илия. При завършека на молитвата тримата ученици видели славното Преображение на Христа Господа: лицето му блестяло като слънце, и дрехите Му били бели като сняг. Изплашени, учениците паднали ничком и чули глас, идещ от небето: "Този е моят възлюбен син." Така те били повикани да видят и да станат свидетели пред цялата Вселена за божествена присносъщност на Христа Бога и неговото божествено пратеничество в света с великата мисия, чрез евангелски повели за добър земен живот и благочестие и чрез лична саможертва да послужи за подготовката на човечеството за вечен живот и блаженство.

Както при славното Преображение, тъй и в цялата чудотворна дейност на Христа Господа, молитвата стои на първо място. Тя е съществена част от неговия живот. Христос се моли всякога и всякъде. Усилено се моли на Таворската планина и с кървава пот се моли в Гетсиманската градина. В тежките минути на Своята земна мисия в молитвата Той намира помощ и облекчение. Такава повеля Той оставил и на Църквата си: винаги да се моли. На своите ученици лично е дал текста на молитвата: "Отче наш." "Молете се да не паднете в напаст", учи ги Той, "Искайте и ще ви се даде. Всичко, каквото поискате от Отца в Мое име, ще ви се даде." Силната молитва достига до престола на Бога и бива удовлетворена.

Българският народ от векове е приютен в лоното на Христовата църква. Следователно, повелите на Словото Божие за молитвата се отнасят и към него. Твърде поучително е да се знае как той е изпълнявал тия повели в миналото, как е използвал силата на молитвата и как се използва тя в наши дни.

Просветен с вярата и утвърден в Христовото учение, през IX, X и XI столетия нашият народ усърдно си служил със силата на молитвата. В нея той чувствал живата връзка на душата си с Бога - извора на живота и благата. Чувствал, че силата на молитвата създава в душата радост, а в сърцето благодат. Затова храмовете били препълвани с богомолци. Силата на вярата и молитвата тогава оказвали пълно въздействие и върху духовно-културния и национален възход. Особено при царуването на великите български царе Борис I и Симеон, тая сила твърде много е допринесла за мирния напредък на народа и за могъществото и величието на България.

Но през следващите столетия на Второто българско царство това молитвено настроение намалявало, а през XIV-то столетие доста отслабнало. Появил се дух на отрицание, дух на богомилска и сектантска измяна. Създала се атмосфера на религиозно-нравствено разложение, на духовно и национално разединение. При многото други слабости в гражданския и политически живот на народа ни прибавен бил и тоя. Така се създала възможност върху България да връхлети най-страшната напаст - турското робство.

При разрушена държава и отнета свобода, при унищожени духовно-културни и просветни институти и отнети граждански права, поробеният народ бил изложен на големи мъки и страдания. Потисникът безконтролно разполагал с труда и имота му и с честта и живота му. При това положение на мъчително робуване дошло свестяването, трепнало народностното чувство и в душата на народа се възстановило молитвеното настроение. Поробените започнали масово да посещават църковното богослужение и чрез силата на вярата и молитвата да търсят от Бога помощ и закрила. Така през мрачната епоха на робството в народната душа се извършило светлото молитвено Преображение. Започнало се най-усърдно изпълнение повелите на Словото Божие за молитвата. И не само градските и селски църкви, но и манастирите се пълнели с богомолци и поклонници. Тяхната молитва била чиста, искрена, проникната с жива вяра, че ще достигне до престола на Всемогъщия и че Той ще се смили над поробените, ще даде изцеление на болните и помощ на страдащите.

Но подир Освобождението това молитвено настроение в народната душа пак отслабва. Голямата сила на вярата и молитвата не е използвана напълно при уредбата на личния ни и обществен живот. Създадено е душевно раздвоение и увлечение по стихиите на света и светските съблазни. Духът на отрицанието е започнал да вилнее погибелно. Моралната поквара фатално е засегнала народните духовни сили и способности. Отслабнала е силата и на личната, и на домашната, и на обществената молитва. А многобройните частни и обществени нужди в живота не могат да бъдат удовлетворени само с лични усилия. Чувства се необходимост от Божия помощ, но липсва молитвена сила и смелост да се измолва тая помощ. Малцина са добрите християни, които с усърдие вземат участие в общата църковна молитва. Такова е общото ни народно молитвено състояние сега.

Какво трябва да сторим ние, за да бъдем достойни, та отново да се появи към нас и към народа ни милост и закрила Божия? Разбира се, трябва да се възродим духовно и преобразим морално. Но за това нашите лични усилия са недостатъчни: потребна е помощ свише. Тая благодатна помощ може да ни се даде чрез молитвата. Поради това Христос Господ завещава и казва: "Винаги се молете... Искайте и ще ви се даде... Всичко, каквото поискате от Отца в Мое име ще ви се даде..." Както вярата, така и молитвата е живата връзка на душата с Бога - извора на силата и благата. Тая молитвена връзка трябва да бъде чиста и здраво споена, та да извлича от тоя вечен извор повече благодатни сили и блага за народа ни.

Прочее, нека изпълняваме завета на Христа Господа: усърдно да се молим за помощ и закрила от Бога. Нека привикнем винаги да се молим: лично и семейно, сутрин и вечер, преди лягане и ставане от сън, преди започване и свършване на всяка работа. Нека още повече засилим нашата църковно-обществена молитва, редовно посещение на неделното и празнично богослужение. Нека, както в миналото, храмовете ни да бъдат препълвани с богомолци. Защото общата молитва има много по-голяма сила и може да достигне до престола на Всемогъщия и да измоли желаното обществено добруване. Никога да не забравяме, че само със силата на вярата и молитвата може да се извърши духовно възраждане и нравствено преобразяване и че само така възродени и преобразени, ние ще станем достойни за милостта и вековната закрила на Господа Бога, Комуто се въздава слава, чест и поклонение. Амин.

Препечатано от Фондация "Покров Богородичен"

  

 

Бог Троица

eпископ Иларион (Алфеев)
eпископ
Венский и Австрийский, временно управляющий Будапештской и Венгерской епархией,
Представитель РПЦ при Европейских Организациях

Из:
 “Тайнството на вярата. Въведение в православното догматическо богословие”

 

превод Радостина Ангелова

За да направят учението за Троицата по-достъпно за разбиране, светите отци понякога прибягвали до аналогии и сравнения. Например, Троицата може да се сравни със слънцето: когато казваме “слънце”, имаме предвид самото небесно тяло, но също слънчевата светлина и слънчевата топлина. Светлината и топлината се явяват самостоятелни “ипостаси”, въпреки това те не съществуват изолирано от слънцето. Също и слънцето не съществува без топлината и светлината… Друга аналогия: водата, изворът и потокът: едното не може без другото… Човекът има ум, душа и слово: умът не може без душата и словото, иначе той би бил без-душен и без-словесен, но и душата и словото не могат да бъдат без-умни. В Бога са Отец, Слово и Дух, и както казвали защитниците на “единосъщието” на Никейския събор, ако Бог Отец някога е съществувал без Бог Слово, това означава, че Той е бил без-словесен или не-разумен.

Но аналогии от подобен род също не могат да обяснят нищо по същество: слънчевата светлина, например, не е нито личност, нито самостоятелно битие. По-просто би било да обясним тайната на Троицата, както това направил свети Спиридон Тримитунтски, участник в Никейския събор. Според преданието, когато го попитали как може Трима да бъдат едновременно Един, той вместо отговор, взел в ръцете си една тухла и я стиснал. От омекналата в ръцете на светеца пръст  се издигнал пламък, а надолу потекла вода. “Както в тази тухла има и огън, и вода, - казал светителят, - така и в Единия Бог има три Лица…”

Друга версия на същия разказ (а може би разказ за друго подобно събитие) се съдържа в деянията на Никейския събор. Един философ дълго спорил с отците на този събор, опитвайки се да докаже логически, че Синът не може да бъде единосъщен с Отца. Уморени от дългите дебати, всички искали вече да се разотиват, когато изведнъж в залата влязъл някакъв обикновен старец пастир (отъждествяван със свети Спиридон) и заявил, че е готов да спори с философа и да опровергае всички негови доводи. След което, обръщайки се към философа и поглеждайки го строго, казал: “Слушай, философе, Eдин е Бог, Създателят на небето и земята, сътворил всичко чрез силата на Сина и със съдействието на Светия Дух. Този Син Божий се въплъти, живя сред хората, умря за нас и възкръсна. Не се труди напразно да търсиш доказателства за онова, което се постига само чрез вяра, но отговори: вярваш ли в Сина Божий?” Поразен от тези думи, философът само успял да промълви: “Вярвам”. Старецът казал: “Ако вярваш, тогава ела с мен в църквата и там ще те приобщя към тази истинна вяра”. Философът веднага станал и последвал стареца. Излизайки, той казал на присъстващите: “Докато ми доказваха с думи, аз на думите противопоставях думи, но когато из устата на този старец се яви божествената сила, думите не можаха да противостоят на силата, защото човек не може да противостои на Бога”...

Бог Троица не е някакво застинало съществуване, не е покой, неподвижност, статичност. “Аз съм вечно Съществуващият”, - казал Бог на Моисей (Изх. 3:14). Същeствуващ - означава живеещ, обитаващ. В Бога е пълнотата на живота, а животът е движение, явление, откровение. Някои от Божествените имена, както видяхме, имат динамичен характер: Бог бива сравняван с огън (Изх. 24:17), с вода (Иер. 2:13), с вятър (Бит. 1:2). В библейската книга Песен на Песните жената търси своя възлюбен, който бяга от нея. Този образ е преосмислен в християнската традиция (Ориген, Григорий Нисийски) като стремеж на душата към вечно убягващия й Бог. Душата търси Бога, но едва Го намери, и отново Го изгуби, опитва се да Го постигне, но не може да Го постигне, опитва се да Го вмести, но не може да Го вмести. Той се движи с голяма “скорост” и винаги превъзхожда нашите сили и нашите възможности. Да намеря и да постигна Бога, означава самият аз да стана Божествен. Както, съгласно физическите закони, ако някое материално тяло започне да се движи със скоростта на светлината, то самото би се превърнало в светлина, така и душата: колкото е по-близо до Бога, толкова повече тя се изпълва със светлина и става светоносна...

Свещеното Писание казва, че “Бог е любов” (1 Ин. 4:8; 4:16). Но няма любов без любим. Любовта предполага съществуването на другия. Самотната изолирана монада може да обича единствено самата себе си: себе-любовта не е любов. Егоцентричната единица не е личност. Както човекът не може да се осъзнае като личност-персона освен чрез общуването си с други личности, така и в Бога не може да има персонално битие, освен чрез друго персонално битие. Бог Троица е пълнотата на любовта. Всяко Лице Ипостас е обърнато с любов към другите две Лица Ипостаси. Лицата в Троицата Се осъзнават  като “Аз и Ти”: “Както Ти, Отче, Си в Мене, и Аз в Тебе”, - казва Христос на Отца (Ин. 17:21). “Всичко, що има Отец, е Мое; затова казах, че (Духът) от Моето ще вземе и ще ви възвести”, - казва Христос за Светия Дух (Ин. 16:14). “В начало беше Словото, и Словото беше у Бога”, - така започва Евангелието от Йоан (Ин. 1:1). В гръцките и славянските текстове тук стои предлогът “у”,“при” : Словото беше “у Бога” (pros ton Theon). Подчертава се личностният характер на взаимоотношенията между Сина (Словото) и Отца: Синът не само се ражда от Отца, Той не само съществува у Отца, но е и обърнат към Отца. Така всяка Ипостас в Троицата е обърната към другите две Ипостаси.

На иконата “Пресвета Троица” от Андрей Рубльов, а и на други икони от същия иконографски тип, ние виждаме три ангела, седящи около масата, на която е Чашата – символ на изкупителната жертва на Христа. Сюжетът на иконата е заимстван от споменатия случай с Авраам (“Гостоприемството на Авраам”) – така се нарича това иконографско заключение), а Лицата на Троицата са представени обърнати едно към друго и едновременно към Чашата. На иконата сякаш се е запечатала онази Божествена любов, която царства вътре в Троицата, и най-висша проява, на която е изкупителния подвиг на Сина. По думите на светител Филарет (Дроздов), “любовта на Отца е разпъваща, любовта на Сина е разпъвана, любовта на Светия Дух тържествуваща със силата на Кръста. Кръстната жертва на Бог Син е също подвиг на любовта на Отца и на Светия Дух.

 

 

 

Die Sakramente in der Orthodoxen Kirche

Bischof Hilarion Alfeyev
(2011 Metropolit von Wolokolamsk, Leiter des Aussenamtes der Russischen Orthodoxen Kirche)

Unter Sakramenten versteht man in der orthodoxen Theologie die gottesdienstlichen Handlungen, in deren Verlauf eine besondere Begegnung Gottes mit dem Menschen stattfindet. Dies ist eine Vereinigung mit Gott, wie sie im irdischen Leben nicht vollständiger möglich ist. In den Sakramenten kommt die Gnade Gottes auf uns herab und durchstrahlt unsere gesamte Natur – sowohl die Seele als auch den Körper. Sie lässt uns an der göttlichen Natur teilhaben, belebt uns, vergöttlicht uns und erschafft uns neu zu ewigem Leben. In den Sakramenten werden wir mit himmlischen Erfahrungen begnadet und erhalten einen Vorgeschmack vom Reich Gottes. Vollständig an ihm teilzuhaben, das heißt, in das Reich Gottes einzugehen und darin zu leben, ist erst nach dem Tod möglich.

Das griechische Wort »mysterion« (Sakrament, Geheimnis) stammt vom Verb »myo«, was »bedecken, verbergen« bedeutet. In dieses Wort legten die heiligen Väter einen weiten Sinn hinein: Als Mysterium wurde die Fleischwerdung Christi bezeichnet, sein Heilsgeschehen, seine Geburt, sein Tod, seine Auferstehung und die anderen Ereignisse seines Lebens. Aber auch der christliche Glaube selbst, die Lehre, die Glaubenssätze, der Gottesdienst, das Gebet, die Kirchenfeste und heiligen Symbole wurden als Mysterium bezeichnet.

Unter den gottesdienstlichen Handlungen galten hauptsächlich die Taufe und die Eucharistie als Sakramente. In der »Kirchlichen Hierarchie« von Dionysius Areopagita (6. Jahrhundert) ist die Rede von drei Sakramenten – der Taufe, der Myronsalbung und der Eucharistie, allerdings werden auch die Mönchsweihe und der Begräbnisritus den Sakramenten zugerechnet. Der ehrwürdige Theodor Studites (9. Jahrhundert) spricht von sechs Sakramenten: Erleuchtung (Taufe), Versammlung (Eucharistie), Myronsalbung, Priesterweihe, Mönchsweihe und Begräbnisritus. Der Hlg. Gregor Palamas (14. Jahrhundert) betont den zentralen Charakter von zwei Sakramenten – der Taufe und der Eucharistie. Dagegen liefert Nikolaus Kabasilas (15. Jahrhundert) in seinem Buch »Das Leben in Christus« die Erklärung von drei Sakramenten – der Taufe, der Myronsalbung und der Eucharistie.

Heute ist es in der orthodoxen Kirche üblich, Taufe, Eucharistie, Myronsalbung, Buße (Beichte), Priesterweihe, Ehe und Letzte Ölung den Sakra menten zuzurechnen; alle übrigen gottesdienstlichen Handlungen werden als Riten bezeichnet. Allerdings ist zu beachten, dass die Lehre von den sieben Sakramenten, die sich in den Lehrbüchern der dogmatischen Theologie findet, aus der lateinischen Scholastik entlehnt wurde; daraus stammt auch die Unterscheidung zwischen »Sakramenten« und »Riten«.

Jedes Sakrament hat seine sichtbare Seite, die das Geschehen selbst umfasst, das heißt Worte und Handlungen der Beteiligten sowie die »Stofflichkeit« der Sakramente: Wasser in der Taufe, Brot und Wein in der Eucharistie. Das Sakrament besitzt aber auch eine unsichtbare Seite -die geistige Wandlung und Wiedergeburt des Menschen. Zu diesem Zweck wird ja das ganze Geschehen vollzogen. Dieser unsichtbare Teil ist das eigentliche »Mysterium«, das jenseits der Grenzen des Sehens und Hörens sowie jenseits des Verstandes und des sinnlichen Empfindens bleibt.

Im Sakrament wird allerdings zugleich mit der Seele auch die körperliche Hülle des Menschen verklärt und wiedergeboren: Das Sakrament ist nicht nur die geistliche, sondern auch die körperliche Teilnahme an den Gaben des Heiligen Geistes. Der Mensch geht in das göttliche Geheimnis mit seinem ganzen Wesen ein, er taucht sowohl mit seiner Seele als auch mit seinem Körper in Gott ein, weil der Leib auch zur Erlösung und Vergöttlichung bestimmt ist. In diesem Sinne vollzieht sich das Eintauchen ins Wasser beim Sakrament der Taufe und die Salbung mit Öl beim Sakrament der Myronsalbung. In diesem Sinne geschieht auch das Essen und Trinken von Brot und Wein beim hlg. Abendmahl.

Im zukünftigen Reich Gottes wird die »Stofflichkeit« des Mysteriums nicht mehr notwendig sein, der Mensch wird nicht mehr an Leib und Blut Christi in Gestalt von Brot und Wein teilnehmen, sondern unmittelbar an Christus selbst. »Lass uns an dir wahrhaftig teilhaben am lichten Tage der Ankunft deines Reiches!« So betet die Kirche, bekennend, dass wir im himmlischen Vaterland – in der »patria« – auf eine noch vollständigere, noch engere Vereinigung mit Christus hoffen. Solange wir uns aber auf der irdischen Wanderung – in »via« – befinden, bedürfen wir sichtbarer Zeichen der göttlichen Präsenz. Deswegen haben wir hier an der göttlichen Natur über das von Gott durchdrungene Wasser, das von Gott durchsetzte Brot und den von Gott durchtränkten Wein teil.

Gott selbst ist der Spender jedes Sakramentes. Vor dem Beginn der Liturgie sagt der Diakon zum Priester: »Herr, es ist Zeit zu handeln« (Psalm 119,126), das heißt, die Zeit ist gekommen, die Stunde hat geschlagen: Jetzt wird Gott selbst handeln, der Priester und der Diakon sind nur seine Werkzeuge. Im Augenblick der Konsekration der heiligen Gaben handelt der Priester nicht selbst, er betet nur und ruft Gott, den Vater, herbei: »Und mache dieses Brot zum kostbaren Leib deines Christus, und was in diesem Kelche ist, zum kostbaren Blut deines Christus.« Bei der Taufhandlung verkündet der Priester: »Getauft wird der Knecht Gottes …« Damit betont er, dass nicht er, sondern Gott das Sakrament vollzieht. Nach den Worten des Hlg. Ambrosius von Mailand: »Weder Damasij, noch Peter, Ambrosius oder Gregor vollziehen die Taufe. Wir führen unser Werk als Diener aus, aber die Wirksamkeit der Sakramente hängt von dir, o Herr, ab. Menschen verfügen nicht über die Kraft, die göttlichen Wohltaten zu spenden, es sind deine Gaben, Herr«.

Aus dem Buch: Hinhören und hinsehen. Beziehungen zwischen der Russischen Orthodoxen Kirche und der Evangelischen Kirche in Deutschland. Leipzig–Moskau, 2003

 

 

Българска  Западно-  и  Средноевропейска  Епархия

БЪЛГАРСКА  ПРАВОСЛАВНА  ЦЪРКВА
 

БЪЛГАРСКА   ПРАВОСЛАВНА   ЦЪРКОВНА   ОБЩИНА

Бонад Годесберг  -  Кьолн   -  Кевелар  -  НОЕНАР 

 

Bulgarische  Orthodoxe  Kirchengemeinde
Bonn - bad Godesberg   -  Köln  -   Kevelaer
  -   Neuenahr
 

Протоиерей Българска църква (община Бон)   отец  стеФАн 
(cand.theolStefan  Gross)
Тел.
 0 177 73 19 205
Тел.  0 288 350 36 46
mailto:protostefan@gmx.at