Българска  Западно-  и  Средноевропейска  Епархия

БЪЛГАРСКА  ПРАВОСЛАВНА  ЦЪРКВА
 

БЪЛГАРСКА   ПРАВОСЛАВНА   ЦЪРКОВНА   ОБЩИНА

Бонад Годесберг  -  Кьолн   -  Кевелар

Bulgarische  Orthodoxe  Kirchengemeinde
Bonn - bad Godesberg   -  Köln  -   Kevelaer


Erzpriester 
cand.theol. 
vater  Stefan  Gross
Протоиерей Българска църква (община Бон)   отец  стеФАн 
 

Благoдaрим !  
информация поддържан от Българската православна община

"Св. Седмочисленици" София
 http://www.svsedmochislenitsi.com/bg/rites/view/secrets/

=> Силата на молитвата (Митрополит Неофит)
 

=> "Православно братство" (немски)

zu BGOK-Nachrichten-Seite       E-MAIL mailto:protostefan@gmx.at       zu BGOK-Kirchl.Leben-Seite

Задушница: ден на любовта
Вяра и общество - 26 февруари 2011
 - протойерей Ангел Ангелов - гост на Бнт „Вяра и общество"

 



В съботата преди големия християнски празник Събор на св. архангел Михаил Църквата отбелязва Задушница,
наричана още   "мъжка",   "голяма",   Архангелова задушница.
В този ден си спомняме за всички наши починали близки и се молим за упокоение на душите им.

 

 

„Помени, Господи, всички български воини, загинали за нашата вяра и Отечество“

05 ноември 2011 21:28, Софийска митрополия

По традиция на Архангелова задушница се отдава почит и вечна признателност на офицерите и войниците от редовете на Българската армия, загинали по бойните полета.

Пред Военния мавзолей-костница на Централните софийски гробища Негово Преосвещенство Стобийски епископ Наум, главен секретар на Св. Синод на БПЦ, протосингелът на Софийска митрополия ставроф. ик. Ангел Ангелов и дякон Иван Петков отслужиха панихида за загиналите български воини. Заупокойните песнопения изпълни квартет от мъжкия хор при митрополитската катедрала „Св. Неделя“, ръководен от Георги Миков.

На церемонията присъстваха президентът на Р. България и върховен главнокомандващ на Българската армия Георги Първанов, военният министър Аню Ангелов, началникът на отбраната генерал Симеон Симеонов, военни аташета, множество висши офицери и ветерани от войните. Присъстваха също бойните знамена-светини и представителни части на Българската армия.

В края на молитвеното последование еп. Наум призова в този ден да се помолим за всички български воини, отдали живота си Родината, да имаме надежда в Божиите слова и да възпитаваме в семействата си искрена любов към нашите ближни.

Почетен караул поднесе венци и цветя пред издигнатия мемориал в памет на загиналите. След коленопреклонение в едноминутно мълчание президентът, официалните лица и духовниците преминаха през мавзолея, където почиват костите на 4 000 български военнослужещи, и влязоха в храм ”Св. Георги”, изграден на територията на военния мавзолей. Там запалиха свещи в памет на воините и отново се помолиха за упокоението на душите им. Да почетат загиналите, в храма дойдоха и всички присъстващи офицери.

Вечна и блажена да бъде паметта на загиналите за българската свобода и национално обединение !

 

 

ЗАДУШНИЦИ

2010-02-06, автор: Архим. СЕРАФИМ , рубрика: Теология

praying.jpgЗа измолване милост над покойниците Църквата е определила да се извършват заупокойни литургии всеки съботен ден. Събота означава покой. Съботите са посветени на всички светии, намерили вечен покой в Бога, както и на умрелите обикновени вярващи, нуждаещи се от вечен покой. За особено усърдно поменаване на покойниците са установени т. нар. задушници. Това са определени съботни дни в годината, отредени за заупокойни литургии, за панихиди и посещение на гробовете. Най-важните уставни задушници са две: Месопустната - в събота пред Месопусната неделя
и

свето-Троичната
(т. нар. черешова) - в събота пред великия празник Петдесетница.

Църквата е определила Месопустната задушница за поменаване на всички „от Адама до днес починали в благочестие и в правилна (православна) вяра наши праотци, отци и братя,  ... всички, които вода е потопила, война е погубила, земетръс е унищожил, убийци са убили, огън е изгорил, ... ония, които са станали храна на зверовете, на птици и гадини, погинали от мълния и измръзнали от студ..., всички внезапно умрели и останали без законно погребение"[1].

Месопустната задушница е свързана с Евангелското повествование за Страшния съд, което се чете на следващия ден - Месопустна неделя. Понеже живи и мъртви ще застанат пред Страшния Христов съд и ще имат нужда от Божията милост, то на тази задушница се цели - чрез добротворство  и заупокойни молитви - да се омекоти присъдата, която има да произнесе Всеправедния Съдия над живи и мъртви. Тази задушница седи под знака на надеждата, че ще се получи милост за проявената милост (Иак. 2:13). Най-добрата милост към своите близки покойници, неуспели да принесат плодове на покаяние, проявява онзи, който се моли за тях и в тяхна памет благотвори. Христос приема проявената към ближните милост като проява към Самия Него (Мат. 25:35-40).

Втората главна задушница - свето-Троичната - също чествува „паметта на всички отвека починали благочестиви християни, отци и братя наши". На този ден църквата се моли: „Въдвори, Иисусе, като благосклонен Бог, в селенията на избраниците и в страната на живите благочестиво починалите, които Си приел! Озари ги с незалязваща светлина и ги удостой с Твоята небесна радост!"[2].

Освен тези две най-главни задушници, по църковен устав се предвиждат специални заупокойни служби на 2-та, 3-та и 4-та съботи от Великия пост. В Българската православна църква е влязла в практиката и т. нар. Архангелова задушница - съботата преди Архангелов ден. По време на всички тия задушници Църквата измолва от Бога за преселените в отвъдния свят души на православни християни вечен покой подир техните многобройни земни трудове, грижи, тревоги и борби.

Много хубави мисли за това как да помагаме на починалите срещаме в словата на св. Йоан Златоуст: „Нека се стараем  им бъдем в помощ спрямо силите си! Да измислим за тях някакво средство, което да им помогне! По какъв начин? - Като се молим, като подтикваме и други да се молят за тях и като даваме на бедните милостини за тях. Това ще им достави известно облекчение. Чуй какво говори Бог: „Аз ще защитя тоя град зарад Себе Си и зарад Моя раб Давид" (4 Царств. 20:6) Ако само паметта за праведника била толкова силна, то как да не бъдат силни делата, вършени за покойника! Не напразно Апостолите са установили при извършването на страшните Тайни да се поменават умрелите. Те са знаели, че за последните има голяма полза от това. Когато целият народ и свещенически сонм стои с издигнати ръце и когато отпред лежи страшната Жертва, как няма да умилостивим Бога, молейки се за тях! Това говоря за ония, които са свършили живота си с вяра"[3].

И още: „В колкото по-големи грехове покойникът е виновен, толкова повече милостиня е необходима за него.Трябва да се грижим не толкова за паметниците и надгробните украшения. Ти събери вдовиците - ето най-добрият паметник! Кажи им името на покойния! Нека всички се помолят за него! Това ще умилостиви Бога. Мнозина са получавали полза от милостините, извършвани от други за тях. Ако пък не са изцяло помилвани, те получават поне някаква утеха"[4].

И тъй, нека усърдно да помагаме на покойните си близки с молитви и милостини, извършвани за тях, от която ще имаме голяма полза и ние, и те !

 Със съкращения из „Беседи за живота след живота", т. 2

 

 

Начало ť ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ ť Теология ť ЗАДУШНИЦА

ЗАДУШНИЦА

2010-11-03, автор: свещ. ик. Димитър ЙОРДАНОВ, рубрика: Теология
Размишления

arh_zadu6nica1.JPGВ сезона на есента сме - златна есен, но тъжна! Природата навън навява тъга. Небето като оловен похлупак е притиснало хоризонта. Полето самотно, обвито в мъгла, глъхне в далечината. Студеният повей на есенния вятър безмилостно брули клоните на дърветата. Листата, попарени от сланата, падат и като пъстроцветен килим застилат влажната земя. Какъв дивен символ е този безспирен есенен листопад! Той ни напомня за тъжния вечен листопад в градината на живота, когато вихърът на смъртта жестоко се извие над нея.

Колко мъдро св. Църква в своята вековна практика е установила един от дните на късната есен - събота преди Архангеловден - като ден за молитвен помен на покойните. Задушница! Ден на печал, но и ден на утеха и духовно прозрение.

Колко кратък е земният човешки живот! Колко преходна е земната човешка съдба! Неусетно в шеметния бяг на времето отзвучават и заглъхват радостите и възторзите на сърцето. Човек с горест разбира правдивата констатация на богоозарения св. пророк Исаия: „Всяка плът е трева и всичката й красота е като полски цвят" (Ис. 40:6). Безпощадна, тъжна истина! Под небето е царството на тлението и измамната суета. Смъртта е неумолим закон и неизменна Божия повеля.

Но над тази тъжна преходна действителност има нещо по-властно от смъртта - словото Божие. Гласът на „викащия в пустинята" още в дълбоката древност говори: „Тревата изсъхва, цветето увяхва..., а словото на нашия Бог ще пребъде вечно" (Ис. 40:7-8). Това вечно слово озарява сърцето със светлина и вещае велика утеха. То разкрива истината за безсмъртието на душата, вярата във всеобщото бъдещо възкресение на мъртвите.

Премъдрият Соломон пише: „И ще се върне пръстта в земята, каквато си е била, а духът ще се върне при Бога, Който го е дал" (Екл. 12:7). Ветхозаветният праведник многострадалният Иов с жива вяра в Бога и Неговото всемогъщество, с упование в Неговата милост трогателно изповядва: „Но аз зная, Изкупителят ми е жив и Той в последния ден ще издигне из праха тази моя скапваща се кожа, и аз в плътта си ще видя Бога" (Иов. 19:25-26). Св. пророк Исаия вдъхновено се провиква: „Твоите мъртъвци ще оживеят, мъртвите тела ще възкръснат" (Ис. 26:19, срв. Дан. 12:2). В книгата на св. пр. Осия слушаме Божия глас: „От властта на ада ще ги изкупя, от смърт ще ги избавя. Где ти е, смърте, жилото? Где ти е, аде, победата?" (Ос. 13:14). Св. пр. Иезекиил в чудно видение с потресаващата правдивост е нарисувал картината на бъдещото всеобщо възкресение на мъртвите. Озарен от Бога, пророкът видял поле, осеяно със сухи човешки кости. Бог въвел в тях Своя творчески дух и те оживели (Иез. 37:1-10).

Господ Иисус Христос с божествена мъдрост разкрива тайната на живота, който се изгражда, цъфти и тържествува по закона на жертвата и смъртта. „Ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод" (Йоан. 12:24). Смъртта е отредена не за унищожение на живота, а за пресъздаването му в нетление, слава и сила. Св. ап. Павел пише: „Сее се в тление - възкръсва тяло духовно" (1 Кор. 15:42-44). „Защото - продължава св. апостол - това тленно трябва да се облече в нетление, а това смъртното да се облече в безсмъртие" (1 Кор. 15:53).

Ние людете сме създадени за безсмъртие, за вечността. Наистина, свързани сме със земята. Но търсим Небето - нашето истинско Отечество! „Тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим" (Евр. 13:14). С вяра сме устремени към небесния тържествуващ Йерусалим (Откр. 3:12), към Божия град на светлината и радостта.

Нашият живот в рамките на земното съществуване е преходен, мимолетен. Псалмопевецът св. пр. цар Давид сравнява човешкия живот на земята със звук, който заглъхва и се губи в безкрая (Пс. 89:9), с полски цвят, който бива поломен от косата на смъртта, увяхва и изчезва (Пс. 12:15). Но зад земните предели, в Божията вечност този кратък звук се слива с безсмъртната симфония на живота; този пленителен полски цвят бива вплетен в неувяхващия венец на вечната вселенска красота! Във вечността земният живот постига сила и величие и разцъфва в блясък.

С вяра и светло упование ние слушаме ободряващия глас на Спасителя: „Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее" (Йоан. 11:25). При Бога няма смърт! „Живеем ли или умираме - Господни сме" (Рим. 14:8). Ние сме Божии пратеници в живота. Божии избраници сме и във великото тайнство на смъртта. Смъртта не е погром на живота. Тя е тайнствена врата към Божията вечност. Смъртта е благословена почивка за тия, които умират в Господа (Откр. 14:13).

Нека, устремени с взор към Отвъдното, завършим с прекрасната „Молитва за вечния покой" на големия християнски философ блаж. Августин, с която той завършва и своите „Изповеди": „Господи, Боже, дай ни мир! Всичко друго Ти ни даде вече. Дай ни спокоен, съботен, невечерен мир! Защото... всичко ще изчезне, когато му дойде определеното време. Всичко земно ще има и своята вечер, както е имало своето утро.

Седмият ден обаче няма утро, нито вечер, защото Ти си го осветил той да трае вечно. И почивката, в която Ти си почина в седмия ден, след като създаде „много добре" всички Твои творения, тази почивка е знак даден нам от Твоето слово, че и ние, след като извършим нашите дела в света..., и ние в съботата на вечния живот ще си починем в Тебе. Защото Ти си, Който си създал нашия поглед във времето, самото време и почивката извън времето!"

Господи Боже, Творче на живота и Подателю на утехата! Дарувай блажена почивка на отминалите с вяра при Тебе наши мили покойници! Обдари ги с божествена прошка! Прати им Твоята небесна милувка, за да бъдат участници във вечната пролет на радостта, в незалязващия ден на Твоето царство! Амин.

„Църковен вестник", бр. 44 октомври - ноември, 1994 г.

 

Начало ť ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ ť Монашество ť МОЛИТВИТЕ И ПОМЕНИТЕ ЗА ПОЧИНАЛИТЕ

МОЛИТВИТЕ И ПОМЕНИТЕ ЗА ПОЧИНАЛИТЕ

2010-11-03, автор: Старецът ПАИСИЙ Светогорец, рубрика: Монашество

za_pochinalite.jpg- Отче, могат ли подсъдимите мъртви да се молят?

- Идват в съзнание и търсят помощ, но не могат сами да си помогнат. Ония, които са в ада, едно-единствено нещо биха поискали от Христа: да поживеят пет минути, за да се покаят. Ние, които живеем, имаме време за покаяние, докато горките починали вече не могат сами да подобрят участта си, но очакват помощ от нас. Затова имаме дълг да им помагаме с молитвите си.

Мисля си, че само десет на сто от подсъдимите умрели се намират в бесовско състояние и там, където са в ада, хулят Бога подобно на демоните. Не молят за помощ, но и не приемат помощ. Защото, какво да направи за тях Бог? Като едно дете, което се отдалечава от баща си, разпилява всичкото му имущество, а на всичкото отгоре и хули баща си. Е, какво да направи баща му с него? Останалите подсъдими обаче, които имат малко любочестие, чувстват вината си, каят се и страдат за греховете си. Търсят да им се помогне и получават помощ чрез молитвите на вярващите. Тоест, Бог им дава една възможност сега, когато са подсъдими, да получават помощ докато дойде Второто Пришествие. И както в този живот, ако някой е приятел на царя, може да ходатайства и да помогне на някой подсъдим, така и ако някой е "приятел" с Бога, може да ходатайства пред Бога с молитвите си и да премести подсъдимите умрели от един "затвор" в друг, по-хубав, от един арест в друг, по-добър. Или дори може да ги премести и в "стая" или в "апартамент".

Както утешаваме затворниците, когато им носим безалкохолно и т.н., така утешаваме и умрелите с молитвите и милостините, които извършваме за душите им. Молитвите на живите за починалите както и панихидите са последната възможност за помощ, която Бог дава на починалите, докато бъде извършен последният Съд. След този съд вече няма да има възможност да им се помогне.

Бог иска да помогне на починалите, защото Го боли за спасението им, но не го прави, защото е благороден. Не иска да даде право на дявола да каже: "Как го спасяваш този, след като не се е потрудил?" Когато обаче ние се молим за починалите, даваме Му право да се намеси. При това Бог се трогва повече от молитвите ни за починалите, отколкото за живите.

Затова и в Църквата ни има панихиди и коливо. Църковните панихиди са най-добрият адвокат за душите на починалите. Имат сила да измъкнат някоя душа дори от ада. И вие, сестри, на всяка света Литургия правете коливо за починалите. Житото има символичен смисъл. "Сее се в тление - възкръсва в нетление" (1 Кор. 15:42), се казва в Свещеното Писание. Някои в света ги мързи да сварят малко жито и носят в църквата стафиди, курабии, разни сладки, за да им чете свещеникът. А там, на Света Гора, виждаш как дори и старци на всяка света Литургия правят коливо и за починалите, и за празнувания светия, за да получат благословението му.

- Отче, тия, които са починали по-отскоро, по-голяма нужда ли имат от молитви?

- Ами когато някой влиза в затвора, не му ли е по-трудно в началото? Да се молим за починалите, които не са угодили на Бога, за да направи Той нещо и за тях. Особено когато знаем, че някой е бил коравосърдечен (искам да кажа, когато е изглеждал коравосърдечен, защото може да си мислим, че е бил такъв, но в действителност да не е бил) и е водел греховен живот, тогава много да се молим, да го поменаваме в светите Литургии, да поръчваме да служат четиридесет Литургии за душата му и да даваме милостиня на бедните за спасението на душата му, за да се молят бедните: "Бог да го прости", тъй че да склони Бог и да го помилва. Така каквото не е вършил той, да направим ние за него. Докато ако някой човек е имал доброта, дори и животът му да не е бил праведен, понеже е бил добронамерен, с малко молитви получава голяма помощ.

Зная случки, които свидетелстват за това колко биват подпомогнати починалите чрез молитвите на духовни хора. Един човек дойде в колибата и през плач ми каза: "Отче, не се молех за мой починал познат и той ми се яви насън. Каза ми: "Двадесет дни не си ми помагал; забрави ме и се измъчвам". Действително от двадесет дни бях зает с разни грижи и толкова се бях улисал, че и за себе си не се молех".

- Отче, когато някой почине и поискат от нас да се помолим за него, добре ли е всеки ден да правим по една броеница до четиридесетте дни (т.е. умна молитва по броеница, б. ред).

- Ако се молиш по броеница за него, включи в молитвата си и други починали. Защо един влак да върви към целта си само с един пътник в него, докато има място и за други? Колко починали имат нужда горките и търсят помощ, а нямат никого да се помоли за тях! Някои често-често правят панихида само за някой свой близък. По този начин не получава помощ и близкият им, защото молитвата им не е така благоугодна Богу. След като са направили толкова панихиди за този, нека същевременно правят и за другите.

- Отче, понякога се безпокоя за спасението на баща ми, защото нямаше нищо общо с Църквата.

- Не знаеш как Бог ще съди в последния момент. Кога те безпокои това? Всяка събота ли?

- Не съм забелязала, но защо в събота?

- Защото починалите имат право на този ден.

- Отче, умрелите, които нямат никого, който да се моли за тях, получават ли помощ от онези, които се молят въобще за всички починали?

- Разбира се, че получават помощ. Аз, когато се моля за всички починали, виждам в съня си родителите ми, защото намират утеха в молитвите ми. Всеки път когато служим в колибата ми света Литургия, правя и общ помен за всички починали, моля се за царете, за архиереите и т.н., а накрая казвам: "И за всички, чиито имена не бяха споменати". Ако понякога не се помоля за починалите, тогава починали познати се явяват пред мен. Видях цял пред себе си един мой роднина, който беше убит във войната. Това стана след светата Литургия, по време на помена с коливо, защото не го бях записал сред имената на починалите, понеже беше поменат на Проскомидията с геройски загиналите. И вие на Проскомидията не давайте да се поменават само имена на болни, но и имена на починали, защото починалите имат по-голяма нужда.

Най-добрата панихида за починалите

Най-добрата панихида, която можем да направим за починалите, това е внимателният ни живот, борбата, която ще водим, за да преодолеем слабостите си и да очистим душата си. Защото освобождаването ни от материалните неща и от душевните страсти, освен че облекчава нас, самите, облекчава и починалите предци от целия ни род. Починалите чувстват радост, когато някой техен потомък е близо до Бога. Ако ние не сме в добро духовно състояние, тогава страдат починалите ни родители, отците, праотците от всички родове. Казват си: "Виж какъв потомък имаме!", и им е мъчно. Ако обаче сме в добро духовно състояние, тогава се радват, защото и те са съдействали да се родим, и Бог, така да се каже, се задължава да им помогне. Тоест, това, което ще донесе радост на починалите, е да се подвизаваме да благоугодим на Бога с живота си, тъй че да ги срещнем в рая и да заживеем всички заедно във вечния живот.

Следователно заслужава си трудът да ударим по вехтия си човек, за да стане нов и вече да не вреди нито на себе си, нито на други хора, но да помага и на себе си, и на другите, било живи или починали.

 Из „За семейния живот", 2007 Света Гора - Атон, Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф"

 

 

Начало ť ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ ť Краезнание ť ХРИСТИЯНСКИ И „СМЕСЕНИ" ПОГРЕБАЛНИ ОБИЧАИ

ХРИСТИЯНСКИ И „СМЕСЕНИ" ПОГРЕБАЛНИ ОБИЧАИ

2010-11-03, автор: Ангел ВЕЛИЧКОВ, рубрика: Краезнание

zadu6nica1.jpgВ етнографските изследвания

църковната молитва за починалите - опелото, панихидата, заупокойните песнопения и т. н. се описват като обичаи. Въобще етнографско-научният подход към християнската вяра и учение не всякога е приемлив, тъй като при него християнското вероизповедание, а от там и всеобединяващата Христова благодат на Светия Дух, се подчиняват на понятието „етнос" („народ"). Книгата Деяния на св. апостоли в описанието на Петдесетница показва точно обратното - „етносът", т. е. народностните особености се подчиняват на благодатта (вж. Деян., гл. 2). Апостолът ясно допълва, че в Христа „няма вече юдеин ни елин", но всички сме едно (срв. Галат. 3:28). Етнографските проучвания обаче, когато не „присвояват" чужди територии, могат да бъдат твърде полезни. Чрез систематизираните описания на различни обичаи те позволяват да се направят изводи до каква степен ние като християни сме успели да облагородим у себе си грубото, да покръстим езическото и да осветим с нова благодат старото.

За църковните заупокойни молитви се пише много (вж. рубриката „Църковен буквар"). По повод наближаването на Архангелова задушница сега ще се спрем накратко на някои обичаи встрани от заупокойната служба, които са навлезли в нашия бит извън богослужението.

Една част от тях са действително

Християнски обичаи

Те са тясно свързани с християнското учение. Някои са останали от езически времена, но са се оказали подходящи изразни средства на християнски ценности.

Принасянето на хляб и вино например е толкова тясно свързано с евангелските събития и с църковната история още от древни времена, че е излишно дори да даваме обширни описания за тяхната символика и смисъл.

Приготвянето на „коливо" от пшеница също е добре познат и дълбоко християнски обичай, свързан с чудесата на св. вмчк Теодор Тирон. Смисълът на пшеницата като природен образ на възкресението допълнително се обяснява от Господа: житното зърно, „ако ли умре, принася много плод" (Йоан. 12:24) и от св. апостол Павел: „сее се в тление - възкръсва в нетление" (1 Кор. 15:42).

Раздаването на храна по панихиди и погребения, както и общите трапези, няма за цел да се нахранят само близките, но в християнска светлина това е най-вече жест на милосърдие към нуждаещите се. На бедни хора се раздава с надеждата, че чрез християнското милосърдие на живите Божията милост ще осени нуждаещите се души отвъд.

Украсяването на ковчега с цветя, разбира се, не е сред чисто християнските обичаи, но той е възприет и е напълно в съответствие с християнския мироглед и естетика. „Дните на човека са като трева; като полски цвят - тъй цъфти той", се казва в псалом 102. Така естествената нетрайна красота на цветето е и украса, и напомняне за преходната хубост на всичко земно. Когато изпращаме с цветя нашите покойници, ние едновременно им отдаваме почит и изразяваме човешката си ограниченост да сторим нещо повече.

Целуването за последно сбогом е по-скоро лична необходимост у най-близките, отколкото обичай. Но с нея е свързана една християнска практика, което придава смисъл на този жест. Това е поставянето на целувална икона на Спасителя или на св. Богородица върху гърдите на покойния. Така сбогувайки се с него, опечалените сдържано целуват тази икона и се покланят с вяра на Христа и на Божията Майка, като възлагат на тях надеждата си за добра съдба във вечността на близкия човек. Последното сбогом прелива в молитва за душата му.

Що се отнася до траура, той не е пряко свързан с християнското учение, а е изразно средство, което у различни хора и народи може да бъде различно. Това, че черното у нас се счита за траурен символ, не означава, че навсякъде е така. У японците например траурен цвят е белият. Християнската практика не е установила твърдо някаква траурна цветова символика, но възприема местните обичаи в това отношение, както и тези, продиктувани от личната потребност на всеки. Дали скърбящите ще носят черни дрехи, дали ще поставят „жалейки" и траурни ленти по реверите си, или ще се обличат в бяло, това не е точно определено от Църквата. Изобщо, траурните изразни средства могат да бъдат в противоречие с християнската духовност и етика само ако са прекалени, пошли или свързани с предразсъдъци и суеверия, чужди на християнската вътрешна свобода.

Наред с всички тези обичаи, приети и дори осветени от Църквата, в живота на християните са се прокраднали и много

Езически примеси

Казваме примеси, а не обичаи, защото езическото не се е наложило изцяло, а се е утаило в душите на хората и само замърсява чистотата на християнската традиция. Този процес може да се сравни - донякъде отвлечено, но все пак красноречиво - с апокрифните текстове и ересите, които някога се опитвали да се промъкнат от чужди езически източници в апостолското църковно предание.

В погребалните обичаи като че ли тези примеси са повече, отколкото в която и да било друга област на християнския бит. Каква е причината - маловерие, невежество, езически страх от смъртта в християнските души? Може би от всичко по малко...

Наред с благородното и святото често пъти се вършат какви ли не тъмни обреди. „Бабешките предания" се изпълняват по-стриктно, отколкото указанията на свещеника.

Външно всичко е по християнски - църковните заупокойни молитви се извършват. Но ако човек наблюдава внимателно суетенето около покойника в дома, ще забележи как възрастни жени заговорнически обсъждат нещо и дават тайни нареждания на обърканите близки. После някой скришом ще се промъкне и ще пусне някакъв предмет или ще извърши някое неясно и тъмно действие.

Уж вярваме във възкресението, във вечния живот с Господа, в общението със светците в Небесния Йерусалим, а в същото време изпращаме покойниците си подобно на старите египтяни и елини непознавали Христа. „Снабдяваме" ги с часовници и кърпи, бастуни и монети, игли и конци, и какво ли не още, както правили езичниците. Не е рядкост някой християнски гроб да осъмне омотан с прежда, опушен с кълчища „срещу вампирясване", или отрупан с ястия „за мъртвия" - без свян от честния кръст.

С всичко това показваме пренебрежение към Христовата истина и предпочитание към тъмнината.

Не е необходимо да се спираме по-подробно на всички тези нечисти обичаи. Сведения за тях могат да се намерят в етнографските изследвания.

Колкото до магиите, заклинанията и други скверни дела, които се вършат във връзка със смъртта и погребенията от хора, които иначе ходят на църква и се наричат християни, за всичко това изобщо няма да споменаваме. Това не са вече просто обичаи, а деяния на мрака.

В заключение ще засегнем някои въпроси, свързани с

Християнската етика

На християнски погребения могат да се наблюдават грозни гледки, които са в несъответствие с Христовия дух и с християнското поведение, въпреки че не са суеверие и езичество в чист вид.

Обичаят да се канят оплаквачки например е несъвместим с благата християнска надежда и вяра във възкресението.

Друг пример за пошлост и за нехристиянско поведение е безсмислената и често пъти кощунствена пищност. Присъствието на духова музика например е една „украса", неподобаваща на християнското смирение и свещена простота.

Доста може да се напише и за събранията на опечалените. Мнозина са присъствали на трапези по домовете след погребение, които са се превръщали в необуздани пиршества. И в други случаи - по панихиди и задушници - се прекалява с раздаването на храни сред близките, особено през време на пости.

Настоящите неподробни описания на тези нехристиянски явления в християнските погребални обичаи нямат за цел да научат някого на нещо ново, защото са добре известни на всички ни. Те са само един тревожен сигнал във връзка с наближаващата Архангелова задушница.

„Църковен вестник", бр. 44, октомври - ноември, 1995 г.

 

 

 

Силата на молитвата

Митрополит Неофит:

Mногобройни и чудотворни дела извършил Христос Господ за благото на човеците. Само част от тия дела са записани в Евангелието, но и те са необоримо доказателство, че Той притежавал пълната божествена власт и сила. При все това необходимо било преди да завърши Своята мироспасителна мисия, да изяви Своята божествена присносъщност и Своето божествено пратеничество, потвърдени с глас от небето..

С трима от своите ученици Христос възлиза на Таворската планина и като се отделя на по-високо място, започва усилено да се моли. При него се явяват и застават двама свидетели от другия свят - Мойсей и Илия. При завършека на молитвата тримата ученици видели славното Преображение на Христа Господа: лицето му блестяло като слънце, и дрехите Му били бели като сняг. Изплашени, учениците паднали ничком и чули глас, идещ от небето: "Този е моят възлюбен син." Така те били повикани да видят и да станат свидетели пред цялата Вселена за божествена присносъщност на Христа Бога и неговото божествено пратеничество в света с великата мисия, чрез евангелски повели за добър земен живот и благочестие и чрез лична саможертва да послужи за подготовката на човечеството за вечен живот и блаженство.

Както при славното Преображение, тъй и в цялата чудотворна дейност на Христа Господа, молитвата стои на първо място. Тя е съществена част от неговия живот. Христос се моли всякога и всякъде. Усилено се моли на Таворската планина и с кървава пот се моли в Гетсиманската градина. В тежките минути на Своята земна мисия в молитвата Той намира помощ и облекчение. Такава повеля Той оставил и на Църквата си: винаги да се моли. На своите ученици лично е дал текста на молитвата: "Отче наш." "Молете се да не паднете в напаст", учи ги Той, "Искайте и ще ви се даде. Всичко, каквото поискате от Отца в Мое име, ще ви се даде." Силната молитва достига до престола на Бога и бива удовлетворена.

Българският народ от векове е приютен в лоното на Христовата църква. Следователно, повелите на Словото Божие за молитвата се отнасят и към него. Твърде поучително е да се знае как той е изпълнявал тия повели в миналото, как е използвал силата на молитвата и как се използва тя в наши дни.

Просветен с вярата и утвърден в Христовото учение, през IX, X и XI столетия нашият народ усърдно си служил със силата на молитвата. В нея той чувствал живата връзка на душата си с Бога - извора на живота и благата. Чувствал, че силата на молитвата създава в душата радост, а в сърцето благодат. Затова храмовете били препълвани с богомолци. Силата на вярата и молитвата тогава оказвали пълно въздействие и върху духовно-културния и национален възход. Особено при царуването на великите български царе Борис I и Симеон, тая сила твърде много е допринесла за мирния напредък на народа и за могъществото и величието на България.

Но през следващите столетия на Второто българско царство това молитвено настроение намалявало, а през XIV-то столетие доста отслабнало. Появил се дух на отрицание, дух на богомилска и сектантска измяна. Създала се атмосфера на религиозно-нравствено разложение, на духовно и национално разединение. При многото други слабости в гражданския и политически живот на народа ни прибавен бил и тоя. Така се създала възможност върху България да връхлети най-страшната напаст - турското робство.

При разрушена държава и отнета свобода, при унищожени духовно-културни и просветни институти и отнети граждански права, поробеният народ бил изложен на големи мъки и страдания. Потисникът безконтролно разполагал с труда и имота му и с честта и живота му. При това положение на мъчително робуване дошло свестяването, трепнало народностното чувство и в душата на народа се възстановило молитвеното настроение. Поробените започнали масово да посещават църковното богослужение и чрез силата на вярата и молитвата да търсят от Бога помощ и закрила. Така през мрачната епоха на робството в народната душа се извършило светлото молитвено Преображение. Започнало се най-усърдно изпълнение повелите на Словото Божие за молитвата. И не само градските и селски църкви, но и манастирите се пълнели с богомолци и поклонници. Тяхната молитва била чиста, искрена, проникната с жива вяра, че ще достигне до престола на Всемогъщия и че Той ще се смили над поробените, ще даде изцеление на болните и помощ на страдащите.

Но подир Освобождението това молитвено настроение в народната душа пак отслабва. Голямата сила на вярата и молитвата не е използвана напълно при уредбата на личния ни и обществен живот. Създадено е душевно раздвоение и увлечение по стихиите на света и светските съблазни. Духът на отрицанието е започнал да вилнее погибелно. Моралната поквара фатално е засегнала народните духовни сили и способности. Отслабнала е силата и на личната, и на домашната, и на обществената молитва. А многобройните частни и обществени нужди в живота не могат да бъдат удовлетворени само с лични усилия. Чувства се необходимост от Божия помощ, но липсва молитвена сила и смелост да се измолва тая помощ. Малцина са добрите християни, които с усърдие вземат участие в общата църковна молитва. Такова е общото ни народно молитвено състояние сега.

Какво трябва да сторим ние, за да бъдем достойни, та отново да се появи към нас и към народа ни милост и закрила Божия? Разбира се, трябва да се възродим духовно и преобразим морално. Но за това нашите лични усилия са недостатъчни: потребна е помощ свише. Тая благодатна помощ може да ни се даде чрез молитвата. Поради това Христос Господ завещава и казва: "Винаги се молете... Искайте и ще ви се даде... Всичко, каквото поискате от Отца в Мое име ще ви се даде..." Както вярата, така и молитвата е живата връзка на душата с Бога - извора на силата и благата. Тая молитвена връзка трябва да бъде чиста и здраво споена, та да извлича от тоя вечен извор повече благодатни сили и блага за народа ни.

Прочее, нека изпълняваме завета на Христа Господа: усърдно да се молим за помощ и закрила от Бога. Нека привикнем винаги да се молим: лично и семейно, сутрин и вечер, преди лягане и ставане от сън, преди започване и свършване на всяка работа. Нека още повече засилим нашата църковно-обществена молитва, редовно посещение на неделното и празнично богослужение. Нека, както в миналото, храмовете ни да бъдат препълвани с богомолци. Защото общата молитва има много по-голяма сила и може да достигне до престола на Всемогъщия и да измоли желаното обществено добруване. Никога да не забравяме, че само със силата на вярата и молитвата може да се извърши духовно възраждане и нравствено преобразяване и че само така възродени и преобразени, ние ще станем достойни за милостта и вековната закрила на Господа Бога, Комуто се въздава слава, чест и поклонение. Амин.

Препечатано от Фондация "Покров Богородичен"

  

 

Бог Троица

eпископ Иларион (Алфеев)
eпископ
Венский и Австрийский, временно управляющий Будапештской и Венгерской епархией,
Представитель РПЦ при Европейских Организациях

Из:
 “Тайнството на вярата. Въведение в православното догматическо богословие”

 

превод Радостина Ангелова

За да направят учението за Троицата по-достъпно за разбиране, светите отци понякога прибягвали до аналогии и сравнения. Например, Троицата може да се сравни със слънцето: когато казваме “слънце”, имаме предвид самото небесно тяло, но също слънчевата светлина и слънчевата топлина. Светлината и топлината се явяват самостоятелни “ипостаси”, въпреки това те не съществуват изолирано от слънцето. Също и слънцето не съществува без топлината и светлината… Друга аналогия: водата, изворът и потокът: едното не може без другото… Човекът има ум, душа и слово: умът не може без душата и словото, иначе той би бил без-душен и без-словесен, но и душата и словото не могат да бъдат без-умни. В Бога са Отец, Слово и Дух, и както казвали защитниците на “единосъщието” на Никейския събор, ако Бог Отец някога е съществувал без Бог Слово, това означава, че Той е бил без-словесен или не-разумен.

Но аналогии от подобен род също не могат да обяснят нищо по същество: слънчевата светлина, например, не е нито личност, нито самостоятелно битие. По-просто би било да обясним тайната на Троицата, както това направил свети Спиридон Тримитунтски, участник в Никейския събор. Според преданието, когато го попитали как може Трима да бъдат едновременно Един, той вместо отговор, взел в ръцете си една тухла и я стиснал. От омекналата в ръцете на светеца пръст  се издигнал пламък, а надолу потекла вода. “Както в тази тухла има и огън, и вода, - казал светителят, - така и в Единия Бог има три Лица…”

Друга версия на същия разказ (а може би разказ за друго подобно събитие) се съдържа в деянията на Никейския събор. Един философ дълго спорил с отците на този събор, опитвайки се да докаже логически, че Синът не може да бъде единосъщен с Отца. Уморени от дългите дебати, всички искали вече да се разотиват, когато изведнъж в залата влязъл някакъв обикновен старец пастир (отъждествяван със свети Спиридон) и заявил, че е готов да спори с философа и да опровергае всички негови доводи. След което, обръщайки се към философа и поглеждайки го строго, казал: “Слушай, философе, Eдин е Бог, Създателят на небето и земята, сътворил всичко чрез силата на Сина и със съдействието на Светия Дух. Този Син Божий се въплъти, живя сред хората, умря за нас и възкръсна. Не се труди напразно да търсиш доказателства за онова, което се постига само чрез вяра, но отговори: вярваш ли в Сина Божий?” Поразен от тези думи, философът само успял да промълви: “Вярвам”. Старецът казал: “Ако вярваш, тогава ела с мен в църквата и там ще те приобщя към тази истинна вяра”. Философът веднага станал и последвал стареца. Излизайки, той казал на присъстващите: “Докато ми доказваха с думи, аз на думите противопоставях думи, но когато из устата на този старец се яви божествената сила, думите не можаха да противостоят на силата, защото човек не може да противостои на Бога”...

Бог Троица не е някакво застинало съществуване, не е покой, неподвижност, статичност. “Аз съм вечно Съществуващият”, - казал Бог на Моисей (Изх. 3:14). Същeствуващ - означава живеещ, обитаващ. В Бога е пълнотата на живота, а животът е движение, явление, откровение. Някои от Божествените имена, както видяхме, имат динамичен характер: Бог бива сравняван с огън (Изх. 24:17), с вода (Иер. 2:13), с вятър (Бит. 1:2). В библейската книга Песен на Песните жената търси своя възлюбен, който бяга от нея. Този образ е преосмислен в християнската традиция (Ориген, Григорий Нисийски) като стремеж на душата към вечно убягващия й Бог. Душата търси Бога, но едва Го намери, и отново Го изгуби, опитва се да Го постигне, но не може да Го постигне, опитва се да Го вмести, но не може да Го вмести. Той се движи с голяма “скорост” и винаги превъзхожда нашите сили и нашите възможности. Да намеря и да постигна Бога, означава самият аз да стана Божествен. Както, съгласно физическите закони, ако някое материално тяло започне да се движи със скоростта на светлината, то самото би се превърнало в светлина, така и душата: колкото е по-близо до Бога, толкова повече тя се изпълва със светлина и става светоносна...

Свещеното Писание казва, че “Бог е любов” (1 Ин. 4:8; 4:16). Но няма любов без любим. Любовта предполага съществуването на другия. Самотната изолирана монада може да обича единствено самата себе си: себе-любовта не е любов. Егоцентричната единица не е личност. Както човекът не може да се осъзнае като личност-персона освен чрез общуването си с други личности, така и в Бога не може да има персонално битие, освен чрез друго персонално битие. Бог Троица е пълнотата на любовта. Всяко Лице Ипостас е обърнато с любов към другите две Лица Ипостаси. Лицата в Троицата Се осъзнават  като “Аз и Ти”: “Както Ти, Отче, Си в Мене, и Аз в Тебе”, - казва Христос на Отца (Ин. 17:21). “Всичко, що има Отец, е Мое; затова казах, че (Духът) от Моето ще вземе и ще ви възвести”, - казва Христос за Светия Дух (Ин. 16:14). “В начало беше Словото, и Словото беше у Бога”, - така започва Евангелието от Йоан (Ин. 1:1). В гръцките и славянските текстове тук стои предлогът “у”,“при” : Словото беше “у Бога” (pros ton Theon). Подчертава се личностният характер на взаимоотношенията между Сина (Словото) и Отца: Синът не само се ражда от Отца, Той не само съществува у Отца, но е и обърнат към Отца. Така всяка Ипостас в Троицата е обърната към другите две Ипостаси.

На иконата “Пресвета Троица” от Андрей Рубльов, а и на други икони от същия иконографски тип, ние виждаме три ангела, седящи около масата, на която е Чашата – символ на изкупителната жертва на Христа. Сюжетът на иконата е заимстван от споменатия случай с Авраам (“Гостоприемството на Авраам”) – така се нарича това иконографско заключение), а Лицата на Троицата са представени обърнати едно към друго и едновременно към Чашата. На иконата сякаш се е запечатала онази Божествена любов, която царства вътре в Троицата, и най-висша проява, на която е изкупителния подвиг на Сина. По думите на светител Филарет (Дроздов), “любовта на Отца е разпъваща, любовта на Сина е разпъвана, любовта на Светия Дух тържествуваща със силата на Кръста. Кръстната жертва на Бог Син е също подвиг на любовта на Отца и на Светия Дух.

 

 

Българска  Западно-  и  Средноевропейска  Епархия

БЪЛГАРСКА  ПРАВОСЛАВНА  ЦЪРКВА
К
евелар   -   Кьолн    -   Бонад Годесберг
 

БЪЛГАРСКА   ПРАВОСЛАВНА   ЦЪРКОВНА   ОБЩИНА

Бонад Годесберг  -  Кьолн   -  Кевелар

Bulgarische  Orthodoxe  Kirchengemeinde
Bonn - bad Godesberg   -  Köln  -   Kevelaer

 

 

Erzpriester  cand.theol.  vater  Stefan  Gross

Протоиерей Българска църква (община Бон)   отец  стеФАн 

Тел.
 0 177 73 19 205
Тел.  0 288 350 36 46
mailto:protostefan@gmx.at