Българска  Западно-  и  Средноевропейска  Епархия

БЪЛГАРСКА  ПРАВОСЛАВНА  ЦЪРКВА
 

БЪЛГАРСКА   ПРАВОСЛАВНА   ЦЪРКОВНА   ОБЩИНА

Бон - Кьолн - Кевелар - Бад Ноенар

Bulgarische  Orthodoxe  Kirchengemeinde
Bonn   -  Köln  -   Kevelaer
 -  BAD Neuenahr
 


Erzpriester 
cand.theol. 
vater  Stefan  Gross
Протоиерей Българска църква (община Бон)   отец  стеФАн   
0 177 73 19 205
0 288 350 36 46
mailto:protostefan@gmx.at

ЗА ПРИЧАСТЯВАНЕТО (о.Ал.Лашков)


МОЛИТВИ ПРЕДИ И СЛЕД ПРИЧАСТИЕ
 

The Great Litany, Divine Liturgy. Bishop Hilarion Alfeyev - YouTube
aus der Russischen Orthodoxen Kirche:
Metropolit  HILARION (Alfeyev)
Metropolit von Wolokolamsk
Vorsitzender des kirchlichen Außenamtes des Moskauer Patriarchats
(Moskau)
Protodiakon  VIKTOR  Schilovsky
(Wien)

 

Foto-Serie
einer im TV übertragenen

Hl. Liturgie
aus der Kathedralkirche
des Bulgarischen Bistums von West- und Mitteleuropa
(Berlin)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Das Mysterium des Anteils an Leib und Blut Christi (Die Eucharistie)

20090425-221242Nach den Worten des Herrn empfängt der Gläubige Leib und Blut unseres Herrn, Gottes und Erlösers Jesus Christos um Anteil an Ihm zu bekommen.

Diese Kommunion erfolgt zur Vergebung der Sünden und zum ewigen Leben.

Das Sakrament der Kommunion erneuert im Menschen das Leben der Gnade in Christus.

Wenn wir kommunizieren, d. h. Seinen Leib und Sein Blut empfangen, werden wir selbst als Glieder Seiner Kirche ein Teil Seines Leibes.

Die Kommunion wird gewöhnlich in der Kirche bei der Eucharistiefeier (siehe “Der Gottesdienst”), d. h. während der Liturgie, gespendet.

Der Empfang der Heiligen Gaben ist zur Erlangung des ewigen Lebens unbedingt erforderlich.
Der Herr spricht im heiligen Evangelium:

“Amen, amen, das sage ich euch:
Wenn ihr das Fleisch des Menschensohnes nicht esst und sein Blut nicht trinkt,
habt ihr das Leben nicht in euch.
Wer mein Fleisch isst und mein Blut trinkt, hat das ewige Leben,
und ich werde ihn auferwecken am Letzten Tag.”

 

DIE KOMMUNION.

Die Gläubigen, die in der Liturgie kommunizieren wollen, beichten vorher und werden so vom Priester (nach dem Wort Christi) von der Last ihrer Sünden befreit. Auf den Empfang der Heiligen Gaben soll man sich unbedingt durch Fasten (bis zu drei Tage, aber mindestens  seit dem Vorabend), verstärktes Gebet, milde Gaben, gute Taten, Enthaltsamkeit von sündigen Werken und  Gedanken und Verzicht auf verschiedene Arten von Unterhaltung und Vergnügungen vorbereiten.
Am Abend vor der Kommunion sollte man am Abendgottesdienst in der Kirche teilnehmen, da der kirchliche Tag bereits mit dem Vorabend beginnt. Nach dem Gottesdienst sollte man in innerer Gebetshaltung verbleiben.

Zu Hause kann man, wenn es sein muss, ein wenig essen und Wasser trinken, aber nur vor Mitternacht.
Nach Mitternacht darf man weder essen noch trinken, und schon gar nicht rauchen (Rauchen ist eine sündige Angewohnheit und wird von der Orthodoxen Kirche verurteilt).
Viele, die sich auf den Empfang der Heiligen Gaben vorbereiten, verzichten auf jedes Essen nach dem Abendgottesdienst.
Am Abend liest man die Kanon-Hymnen zum Erlöser, zur Gottesmutter und zum Schutzengel, die im Gebetbuch  zur Vorbereitung enthalten sind.
Der Morgen beginnt mit den Morgengebeten und wenn möglich den Vorbereitungsgebeten, obwohl man diese Gebete auch schon am Vortag lesen kann.
Auf den Empfang der Kommunion sollte man sich auch körperlich vorbereiten: sich waschen, schön kleiden usw.
Der Kommunikant sollte nicht zu spät zum Gottesdienst kommen.
Es ist sogar besser, vor Beginn des Gottesdienstes zukommen, Kerzen aufzustellen und sich auf einen passenden Platz zu stellen.
Während des Gottesdienstes sollte man diesen Platz nicht verlassen, außer man geht zur Beichte.
Alle Kommunikanten versammeln sich beim Ambon vor der Stufe vor der (mittleren) Königstür des Ikonostas, wohin der Priester den Kelch zur Spendung der Heiligen Gaben aus dem Altar hinausträgt.
Man macht legt die Hände kreuzförmig über die Brust, die rechte über die linke, und tritt der Reihe nach zu den Heiligen Gaben heran.
Dabei nennt man deutlich seinen christlichen Vornamen und öffnet den Mund für den Empfang der Heiligen Gaben.

Der Priester spricht dann:
"Am Heiligen Leib und kostbaren Blut unseres Herrn, Gottes und Erlösers Jesus Christos
wird Anteil gegeben dem (der) Gläubigen Gottes .......(Taufname).......
zur Vergebung der Sünden und zum Ewigen Leben ! "

Dann öffnet der (die) Empfangende den Mund
in den der Priester mit dem Kommunionlöffel
ein Teilchen des Leibes des Herrn
mit etwas Flüssigkeit des Blutes Christi
aus dem Heiligen Kelch legt.

Nach dem Empfang der Heiligen Gaben küsst man den Fuß des Kelches und geht ohne Verneigung und Kreuzzeichen zum Tisch, wo für die Kommunikanten mit Wein vermischtes warmes Wasser und Brote vorbereitet sind, damit sie dadurch auch sicher die Reste der Heiligen Gaben schlucken.

Nachdem man diesen Wein und eine Brotstück zu sich genommen hat, soll man still für sich zum Herrn beten:
“ Ehre sei Dir, o Gott,
   Ehre sei Dir, o Gott,
   Ehre sei Dir, o Gott! ”
Nach dem Empfang der Heiligen Gaben des Kostbaren und Heiligen Leibes und Blutes unseres Herrn, Gottes und Erlösers Jesus Christos sollte man die innere Stille beibehalten und schweigen  - und wenn möglich (evtl. auch erst zu Hause) die Gebete "Nach der Kommunion" beten.

((Книга о церкви: Лоргус,Дудко))

 

 

 

Cветата Литургия в Бeрлин

 

 

Светата Църква живее най-вече в светата Литургия !

 



презвитер Стефан Стефанов:

       
Света Литургия се служи с една единствената цел – да бъде осветено светото Причастие, след което верните да пристъпят към него и да го приемат “със страх Божий, вяра и любов”. След което следват благодарствените молитви за това, че Бог ни е удостоил да станем причастни на смъртта и Възкресението на нашия Господ. Всички молитви в светата Литургия са насочени към светата Чаша. По това Литургията коренно се различава от утреня, вечерня, часове и всички други чинопоследования. Цялата структура на Литургията е насочена към освещаването и приемането на Причастието. Без причастието Литургията се обезсмисля или най-малкото тя се превръща в молитвено последование като утренята или като всяко друго. Следователно литургически по-точно е названието Евхаристия. Затова от най-ранната Църква до падането на Византия в Евхаристията са участвали всички верни. За това говорят църковните Отци от ранните векове.

 


В последвалите векове настъпва постепенно западане на тази практика. Причините за това са много, но основната е липсата на църковна просвета. Векове наред на Изток няма богословски школи и богослови от ранга на ранните Отци. На Запад такива школи съществуват, но пък там се възцарява схоластиката, елементи от която неусетно се просмукват и в Православието. Така постепенно се стига до тъжната практика на Литургията да се присъства, а не да се участва. Колкото тази практика се разширява, толкова повече изисквания и условия за причастяване се измислят. Днес се сблъскваме с такива измислени изисквания, които нямат нищо общо с древната църковна практика. И като резултат се стига до парадокса, че голямото “благоговение” вместо да ни приближава, ни отдалечава от Христа. Някои дори забравят, че Христос не е дошъл да призове праведници, а грешници (вж. Мат. 9:13; Марк 2:17; Лука 5:32).

Да пристъпиш към св. Чаша е необходимо не да станеш “достоен” чрез пост и изповед, а да съзнаваш, че си грешник и в Причастието да търсиш благодатното лекарство за спасение. Именно благодатно, дадено като дар, а не за личните ти “заслуги”, защото си постил. Нали трябва да осмисляме предпричастната молитва: “Причащението с Твоите свети тайни, Господи, да не ми бъде за съд и осъждане, но за изцерение на душата и тялото”. За тези, които се причастяват след като са станали “достойни” чрез пост и изповед, нима не важат думите: “и ме удостой неосъдно да се причастя с пречистите Твои тайни, за прошка на греховете...”

В Църквата не съществува специален “предпричастен” пост. И ако християните трябваше да се причастяват само по един път през четирите поста през годината, то за какво и за кого тогава се служат всички останали Литургии? В Църквата ненужни неща не се вършат. Щом четири пъти през годината трябва да се причастяват християните, то тогава би трябвало да се служат четири Литургии през годината. Може би се служат специално, за да се причастява клира, от който не се изисква специален пост и изповед? Едва ли някой би се заел да отстоява подобна ерес. Но въпросът си остава: с каква цел се служи Литургията, на която предварително се знае, че няма да се причасти никой, освен свещеника?

На анафората свещеникът възгласно повтаря думите на Христос: “Пийте от нея всички...”(Мат. 26:27, Марк 14:23). През цялата Литургия само за това се молим: “Удостой ни да се причастим с Твоите небесни и страшни тайни на тая свещена и духовно трапеза с чиста съвест, за опрощаване на греховете, за прошка на съгрешенията, за общение със Светия Дух, за наследяване на небесното царство, за дързновение пред Тебе, а не за съд или за осъждане”, “Предлежащите дарове да бъдат за всички нас за добро, всекиму според неговата нужда...”, “Удостой с Твоята властна ръка да ни преподадеш Пречистото Твое тяло и честна кръв, и чрез нас – на всички люде.”

Практиката да се прави обратното на това, за което се молим, навлиза в Църквата постепенно, доста преди появата на добросамарянството. Вината на добросамарянските водачи се състои в това, че придават на тази практика задължителен, законнически характер.

И за да не бъда недоразбран или криво разбран, отново ще повторя това, на което съм наблягал и в предишни отговори на подобни въпроси. Църквата има установени пости и всички ние, според здравословното си състояние и силите си трябва да ги спазваме, да живеем в техния ритъм. Не съществува, обаче, специален предпричастен пост. Покаянието и изповедта са неизменна част от християнския живот. Без покаяние и изповед е невъзможен истински духовен живот. Не съществува, обаче, предпричастна изповед. Едва ли бихме могли да си представим по-абсурдно нещо от изповед на определена дата (в навечерието на Тодоровден). С други думи постът, покаянието и причастяването са в еднаква степен необходими за спасителен християнски духовен живот, но не са взаимно обуславящи се. Ако ги направим такива, в някаква степен ги формализираме. А когато ги извършваме формално, на определени дати, ние ще се уподобим повече на фарисея, а не на митаря (срв. Лука 18:10-14). Тази кратка притча е много важна за разбиране същината на християнския дух и неговата разлика от фарисейската, законническата и светската душевност.
Съвсем конкретно на въпроса:

църковната практика задължително изисква пост и изповед,
но не задължително преди причастяване.

“Благодатта да бъде с тебе” (І Тим. 6:21).


Презвитер Стефан




Невидимата страна на тайнството Евхаристия е оня тайнствен момент, в който хлябът и виното със силата и действието на Св. Дух се претворяват в тяло и кръв Христови. Това е велика тайна, която никой не може да изясни. Ние знаем само, че това става и че под вид на хляб и вино приемаме действително тялото и кръвта Христови. Знаем, че словото Божие е истинско, действено и всесилно, но начина на претворяване за нас остава непостижим.
Към невидимата страна на тайнството Евхаристия се отнася и това, че вярващите, като се причастяват със светите Тайни, влизат в най-тясно единение със Самия Христос и в Него стават съпричастни на вечния живот.
Тайнството Евхаристия е необходимо за всеки християнин, понеже то му служи за духовна храна и е извор на вечно блаженство.
Да пристъпват към приобщаване тялото и кръвта Христови и да ги приемат след необходимата подготовка могат всички християни, които са получили Кръщение и Миропомазване, и не само възрастните, но и децата. Като се приобщават със светите Тайни, вярващите освещават душите и телата си и получават Божията благодат. От възрастните, пристъпващи към причастие, се изисква да се подготвят за това чрез пост и молитва, след което да очистят греховете си в тайнството Изповед.
Евхаристията не е само тайнство, което ни съединява с Богочовека но и жертва, принасяна за живи и починаи. Ония, които присъстват при извършване на св. Литургия, участват с молитва и вяра в принасяне на безкръвната жертва и така получават освещение и благословение.

Тайнството Евхаристия е най-важната част от благодатния живот на Църквата.
Евхаристийната жертва има същата сила, каквато има Голготската, защото се принася същото тяло и се пролива същата кръв. Разликата е в това, че Голготската жертва е кръвна, а Евхаристийната - безкръвна, възпоменателна.

 

 

 

Изповед  и  причастие
23.04.13 Прот. Александър Шмеман

Какво е мястото в подготовката за причастие на тайнството Изповед? Нужно е да отговорим на този въпрос, тъй като в много православни Църкви е развита и общоприета теорията, според която за миряните е невъзможно да се причастяват без изповед и опрощение на греховете. Дори ако някой би искал да се причастява често, той трябва всеки път да се изповядва или поне да му бъде прочетена опростителната молитва.

Време е да заявим открито, че каквито и да са били различните, и понякога сериозни, причини за появата на тази теория и практика, те не само нямат основания в Преданието, но всъщност водят и до тревожни изкривявания на православното учение за Църквата, на Евхаристията и на самото тайнство Покаяние.

Трябва да се запознаем с първоначалното учение относно тайнството Покаяние, за да се убедим в това. Покаянието е било и, според същинското учение на Църквата, все още е тайнството на примирението с Църквата и завръщане в нейния живот на онези, които са били отлъчени, т. е. били са изключени от евхаристийното събрание. Отначало високият нравствен критерий за живота е съдържал очакване към членовете на Църквата само за едно такова помирение, а така е повелявала и строгата църковна дисциплина: „След великия и свят призив [на кръщението] ако някой бъде съблазнен от дявола и съгреши, за него има само една изповед", четем в християнския документ от втори век Пастир на Ерм, „защото ако някой греши и се изповядва често, то на такъв човек изповедта не носи полза".1 По-късно и особено след масовото християнизиране на Римската империя, следствие на приемането на християнството от император Константин, дисциплината, свързана с изповедта, донякъде бива смекчена, но разбирането на тайнството по никакъв начин не се променя – то остава предназначено за онези, които са отлъчени от Църквата за деяния и грехове, ясно определени в каноническото предание.2 Това разбиране остава и до днес, което се вижда добре в опростителната молитва: „...примири го (или: я) и съедини със светата Си Църква в Христа Иисуса, нашия Господ..." (това, между другото, е първоначалната опростителна молитва, която се използва в цялата Православна църква. Що се отнася до втората молитва, непозната в повечето поместни църкви – „...и аз, недостоен свещеник, чрез дадената ми от Него [Иисус Христос] власт, те прощавам и освобождавам от всички твои грехове..." – тя има западен произход и е внесена в нашите богослужебни книги по време на силното „латинизиране" на православното богословие).

Означава ли това, че неотлъчените, верните, Църквата е считала за безгрешни? Разбира се, че не. Нейното учение всъщност е, че никой, освен Бог, не е безгрешен и че „няма човек, който да не греши" (3 Царств. 6:46). Църквата обаче винаги е учила, че има грехове, които водят до отлъчване и други, които не водят до откъсването на християнина от тялото на вярващите и от участие в тайнствата. Свети Николай Кавасила пише: "Има грехове, които според учението на св. Йоан не са смъртни. Ето защо няма препятствие за онези християни, които не са извършили грехове, които да ги отделят от Христа и да водят към смърт, да се приобщават със светите Тайни и да участват в освещаването, не само външно, но и в действителност, тъй като те продължават да бъдат живи членове, съединени с Главата..."3.

Това не означава, че другите грехове – общата греховност, слабост и недостойнство на целия ни живот – не изискват покаяние и прошка. Цялата подготовка за причастието, както видяхме, е всъщност покаяние и вик за прошка. Тези грехове обаче не изискват тайнството Изповед и опростителна молитва, тъй като тя се отнася само за отлъчените. „Несмъртните" грехове и общата греховност членовете на Църквата изповядват всеки път, когато се събират за Тайнството на Христовото присъствие, а и целият живот на Църквата в действителност е непрестанно покаяние за това. По време на самата Божествена литургия също изповядваме греховете си и молим за прошка в молитвата на трисветата песен:

...Прости ни всяко волно и неволно прегрешение, освети душите и телата ни и дай ни да Ти служим в светост през всички дни на живота си...

Също, когато пристъпваме към светата чаша, ние молим за прошка на „прегрешенията, волни и неволни, извършени с дума или дело, съзнателно или несъзнателно" и вярваме, че според степента на нашето покаяние ще б­ъдем простени чрез приемането на Тайнството на опрощението и изцелението.

Ето защо трябва да бъде ясно, че теорията, според която тайнството Изповед е необходимо условие за допускане на миряните-членове на Църквата до причастие, е не само отклонение от първоначалното и всеобщо църковно Предание, но е и изопачаване на православното учение за Църквата, Евхаристията и за самото тайнство на Изповедта. Тя изопачава учението за Църквата, защото всъщност разделя членовете й на две категории. За едната от тях – миряните – не се смята, че възраждането в Кръщението, освещаването в Миропомазването и това, че те са станали „съграждани на светиите и свои на Бога" (Еф. 2:19) им дава пълноправно членство, т. е. правото да участват в Тайнството, в което Църквата се осъществява като Тяло Христово и Храм на Светия Дух. Така тази теория изопачава и учението за Евхаристията, защото тя поставя други условия за причастие освен членството в Църквата и с това прави невъзможно да се види и преживее Евхаристията като Тайнството на Църквата, като акт, чрез който, според думите от Василиевата литургия, „всички, които се причащаваме от единия хляб и чаша, се съединяваме един с друг за общуване с единия Дух Свети".

Тази теория изопачава още и самото тайнство на Изповедта, защото тя го превръща във формално и на практика в единственото условие за причастие и в резултат на това изповедта замества истинската подготовка за причастието – дълбокото вътрешно покаяние. Центърът, цялото преживяване на това тайнство, се измества от покаянието върхуопростителната молитва и то се разбира почти като магическа сила.4 Това „опрощаване", разбирано по някакъв формален, полумагически, полузаконнически начин, човекът търси днес в изповедта, а не примиряването с Църквата, от която греховете му са го отлъчили. Той търси опрощаването, не защото неговата греховност го измъчва (обикновено той я намира за естествена и неизбежна), а защото то го „удостоява" да пристъпи към светите дарове с чиста съвест. Така тайнството Изповед, което в древната Църква е било толкова важно и страшно, се е превърнало в просто „условие" за причастие и всъщност е изгубило своята истинска функция и място в Църквата.

Как е могло да се появи в Църквата такова разбиране и да се превърне в норма, защитавана от мнозина почти като квинтесенция на Православието? Три са главните фактори допринесли за това. Вече говорихме за един от тях – външното, минималистично и хладно отношение към изискванията на Църквата, а също и изобличаваното от светите отципренебрежение към тайнствата, което е довело отначало до по-рядко причастяване, а после и до схващането му като „задължение веднъж в годината". От тук е ясно, че християнин, който не пристъпва често към светите Тайни и през останалото време е напълно доволен от своето de facto „отлъчване", трябва да бъде примирен с Църквата и не може да бъде допуснат до причастие, освен чрез тайнството Изповед.

Вторият фактор, съвсем различен от първия, е влиянието на монашеската практика на изповедта върху живота на цялата Църква – става дума за духовното наставничество, при което монахът постоянно „разкрива помислите си" пред по-опитен монах. „Старецът", който е поел духовното ръководство и пред когото става това разкриване на помислите, не е непременно свещеник (всъщност монашеството в първоначалната си форма се е мислело като несъвместимо със свещенството) и този вид изповед по никакъв начин не е бил свързан с тайнството Изповед. Тя е била неразделна част от монашеския живот и практика и се е основавала на пълното послушание и отричането от собствената воля. Така според византийските типици от XII-XIII век на монаха се забранява сам да решава, както да приема, така и да се въздържа от причастие, без разрешение на игумена или на духовника си, защото, както се казва в един от тези типици: „да се лишаваш сам от причастие е да следваш собствената си воля". В женските манастири власт да решава тези въпроси е имала игуменията.5 В тази практика имаме един несакраментален тип изповед, която донякъде може да бъде сравнена с това, което днес наричаме „духовно наставничество". В исторически план обаче този тип изповед оказва силно и решаващо влияние на сакраменталната изповед. С настп­ването на духовен упадък (чийто размер може да бъде схванат, ако разгледаме каноните например на Трулския събор, състоял се в Константинопол през 691 г.) и загубата на морален и духовен авторитет на свещениците в света, манастирите стават буквално единствените центрове на духовно ръководство, а монасите – единствените духовни наставници на миряните. По този начин двата типа изповед – „сакраменталната" и „духовната" – постепенно се сливат в един: „духовната" изповед става подготовка за свето Причастие, а тайнството Изповед започва да включва и духовни проблеми, които преди не е обхващало.

Това развитие е оправдано от историческа и духовна гледна точка и е благотворно за условията, в които се появява. В днешните условия обаче то води до едно объркване, което вероятно носи повече вреда, отколкото полза. Тук не се поставя под въпрос основната потребност в Църквата от пастирско и духовно ръководство и наставничество. Истинският въпрос е дали тя се удовлетворява от сегашната практика, при която човек се изповядва за четири-пет минути, тъй като след него стои опашка от каещи се, дошли да изпълнят своето „годишно задължение"? При тази практика няма възможност да се навлезе в същността на проблемите и се създава неяснота относно изповедта – тя престава да бъде истинска изповед, а в същото време не се превръща и в духовен разговор. Другият въпрос е дали всички свещеници, и особено младите, са достатъчно опитни и адекватно подготвени да решават, или поне да разбират, всеки един проблем? Колко много трагични грешки, духовно вредни съвети и недоразумения щяхме да избегнем, ако бяхме съхранили истинското предание на Църквата и бяхме запазили практиката в тайнството Изповед само да се изповядват греховете, а за така необходимото пастирско и духовно наставничество, намерим друго време и контекст. Това би помогнало на свещеника да осъзнае собствената си неподготвеност за определени случаи и да го накара самият той да потърси помощ и ръководство – от своя епископ, от друг свещеник, от духовния опит на Църквата.

Третият, и за съжаление решаващ, фактор за съединяването на двата типа изповед в един, е отново влиянието на западното схоластическо и юридическо разбиране за тайнството на изповедта. За „западното пленничество" на православното богословие е писано много, но за съжаление малцина осъзнават размерите и дълбочината на изкривяването в живота на Църквата, и преди всичко в разбирането на тайнствата, като резултат на западното влияние. Именно то е довело до промяната (за която стана дума по-горе) същността на тайнството Изповед да се разбира не като покаяние и примирение с Църквата, а като опрощаване, схващано предимно като юридическа сила. Според първоначалното православно разбиране, опрощението се дава, защото свещеникът е свидетел, че е налице искрено и истинско покаяние и поради това има власт да огласи и „удостовери" божествената прошка за каещия се и неговото „примирение със светата Църква на Христа Иисуса". В рамките на юридическия подход в западното богословие, опростителната молитва се превръща в „сила сама по себе си", до степен, че на някои места се появява непознатата практика да се иска и дава „опрощение" изобщо без изповед! Първоначалното разграничение, споменато вече в цитата от Николай Кавасила, между грехове, които водят до отлъчване и такива, които не откъсват човека от Църквата, на запад се преосмисля като разлика между „смъртни" и „простими" грехове. „Смъртните грехове" лишават човека от „благодатното състояние" и поради това изискват опрощение в тайнството Изповед, а „простимите грехове" не засягат това състояние, ето защо съкрушението е достатъчно за тях. В резултат на това учение в православния Изток и особено в Русия (под влиянието на латинското богословие на Петър Могила и неговите последователи) се налага задължителната връзка между изповедта и всяко причастие. Наистина има ирония в това, че мнозина православни вярват, че тази най-явна „инфилтрация" на латинското богословие е норма на Православието и често дори само опита за нейното преоценяване разобличават като римокатолическо отклонение!

Бележки

1. 4, 3; Вж. P. Palmer, „Sacraments and Forgivness", Sources of Christian Theology, vol. II, Westminster: Newman Press, 1959, p. 13 ff.
2. Вж. Palmer, Op. cit., pp. 71 ff.
3. PG 150, 449 B.
4 Вж. A. Schmemann, „Some Reflections on Confession", St. Vladimir's Seminary Quarterly, 5:3 (1961), pp. 38-44.
5 S. Salaville, „Messe et Communion d'apres les Typika monastiques byzantins du X au XIV s.", Orientalia Christiana Periodica, 13:1-2, pp. 282-298.
 

Превод: Анета Иванова, Мила Игнатова

Из книгата на прот. Александър Шмеман "Великият пост", ИК "Омофор"
 

 

 

ЗА ПРИЧАСТЯВАНЕТО


„Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене и Аз в него ” Йоан 6:56).


Всички знаем колко важна и отговорна е лекарската професия. Дори по-точно е да се каже жизненоважна. За­щото лекарите са тези, които се грижат за нашето телесно здраве и за нашия живот. Дали се поставя диагноза или се предписва даден вид лечение – лекарят трябва да бъде пределно внимателен, защото всяка негова грешка може да съсипе здравето на пациента и да му струва дори живота.


Подобно на лекарската професия е свещеническото служение. Разликата е само в това, че свещеникът се грижи не за телесното, а за душевното здраве на своите пасоми, не за живота на телата, а за живота на душите им. И свеще­никът трябва да е много внимателен, когато надниква в чо­вешките души, за да разкрива слабостите и недъзите им; и той като лекаря трябва много внимателно и предпазливо да определя начините на лечение. Защото и тук грешките, както в медицината, могат да бъдат фатални. Свещеникът трябва да внимава какво учи и проповядва, какво говори, да премисля всяка своя дума. Защото ако учи и лекува не­правилно, ще погуби не телата, а душите на пасомите си; ще ги лиши не от земен,
а от вечен живот.

 

Започвам с това встъпление, защото разбрах, че думите ми за причастяването, които добавих след предишната си проповед, са смутили някои от вас. За да разсея всяка не­яснота, за да няма догадки и недоумения, днес ще посветя проповедта си на причастяването; на това как да се готвим за св. причастие и колко често да се причастяваме. Искам предварително и категорично да ви уверя, че:


Първо.
Не съм лекомислен, безотговорен и повърхнос­тен човек, който не си дава сметка за съдбовната значи­мост на това, което говоря и:

 

Второ.
Не излагам свое лично мнение, а учението и традицията на Св. Православна Църква. Учение и тра­диция, позабравени или изоставени тук-там, но все така живи и жизнени, защото извират от Св. Дух и все така жи­зненоважни, защото без тях няма вечен живот.

 

Ще започна своето изложение с кратък исторически преглед. От книга „Деяния Апостолски” знаем, че първи­те християни са приемали евхаристийните дарове еже­дневно (Деян. 2:46). „На т.нар. вечери на любовта (агапе) след обща трапеза всички присъстващи вземали участие в „разчупването на хляба”. Прехвърляне на евхаристийните събрания на сутринта и отделянето им от общите трапе­зи имало като следствие изчезването на „всекидневните” (Деян. 2:46) събрания и заменянето им със събрания „в първия ден на седмицата” (Деян. 20:7) в т.нар. Господен ден (Откр. 1:10). Причина за това били започналите гоне­ния от страна на римската администрация” (Архимандрит Авксентий, Литургика, С, 2005 г.).

 

Раннохристиянският писател Ориген (2-3 в.) свиде­телства, че „християните всеки ден ядат плътта на Агне­ца …”, а неговият съвременник св. Киприан Картагенски -че „ежедневно получаваме от Него евхаристия като храна за спасение …” Великият вселенски учител св. Василий (IV в.) в едно свое писмо пише: „Ние се причастяваме че­тири пъти в седмицата – в неделя, сряда, петък и събота, а така също и в други дни, ако в тях се падне паметта на мъченик …”

 

Да, такава е била практиката не само на първите хрис­тияни, но и на православната Църква в нейните златни IV и V векове: няколко пъти в седмицата, почти ежеднев­но служене на св. литургия и съответно причастяване на всички богомолци. Много важно е да се знае, че тогава не е имало присъстващи, а само участващи в св. евхаристия, т.е. било е извънредно рядко изключение някой само да присъства без да се причасти. Единствено условие за учас­тие в литургията е било участникът в нея да е кръстен, т.е. да е член на съответната църковна община. Спазвана била и препоръката на св. апостол Павел „човек да изпитва себе си и тогава да яде от хляба и да пие от чашата …” (I Кор. 11:28). Под изпитване разбирали изследване на съвестта, т.е. изповед, благочестив живот, взаимно опрощаване, но не и постене. „Постът не бил част от това „изпитване”, което се вижда както от църковната история, така и от решенията на различните поместни и вселенски събори” (Архимандрит Авксентий, Литургика). Именно живата потребност от често приемане на причастие довела до съз­даването на литургиите на преждеосветените дарове (над 10 на брой). На тези преждеосветени литургии не се из­вършвало самото тайнство, но на християните се давала възможност да се причастят с предварително (прежде) ос­ветени дарове.

 

През IV в. с легализирането на християнството в Църк­вата навлезли огромен брой хора. Мнозина ставали хрис­тияни не поради силна и искрена вяра, а защото така било модно и изгодно. Чистотата на вярата била сериозно на­кърнена, благочестието започнало да запада, църковната дисциплина отслабнала. Като следствие от всичко това християните започнали да се причастяват все по-рядко и нередовно: само в неделен ден, само на празници и още по-рядко. Ежедневното причастяване като практика било запазено само в някои манастири.

Църквата побързала да реагира. Редица правила на поместни и вселенски събори (21-во правило на Елвирския събор (306 г.), 11-то правило на Сердикийския събор (343 п), 80-то правило на VI Вселенски събор (681 г.) и още много други предписват отлъчване от църковно об­щение на християни, които в продължение на три после­дователни неделни дни не взимат участие в евхаристийните събрания, т.е. не се причастяват. Но този опит да бъде възстановено честото и редовното причастяване се ока­зал неуспешен. Постепенно започнали да обръщат повече внимание на подготовката за причастие, отколкото на ре­довното му приемане. Около VIII в. мнозинството христи­яни се причастявали вече само няколко пъти в годината. Били предпочитани големите празници: Рождество Хри­стово, Пасха, Преображение, Успение Богородично и др. И тъй като тези празници винаги се предшестват от пост, започнали да свързват неправилно причастието с поста. Причестявайки се само в постните периоди по големите празници векове наред, християните погрешно решили, че постът е заради причастието, и че не можеш да се причастиш, без да си постил. А това, както виждаме от истори­ята и учението на Църквата, съвсем не е така. Истината е пределно проста. Подготовката за причастие включва, както е указано и в Служебника, освен „изпитването на себе си” и “„съблюдаване на установения пост …”, т.е. на четирите големи поста и на срядата и петъка в извън пост­ните периоди.

 

Трябва да споменем, че разпространението и утвържда­ването на тази заблуда (че трябва да се пости във всички случаи преди причастяване) допринесло и падането на Ви­зантия и другите православни народи под турско владиче­ство. Десетки и стотици градове и села за дълги периоди останали без свещеници. Нямало кой да свещенодейства, да благовести, да учи и просвещава. Тежък мрак паднал почти над целия православен свят. В този мрак избуяли и други заблуди и отново цъфнали отровните цветя на много езически обичаи. (Отпаднала и била забравена полезната практика на оглашението; бил възобновен езическият оби­чай да се слага храна на гробовете на починалите и пр.) За страните от Източна Европа и нашата страна този мрак остана да тежи и се сгъсти по време на комунистическия строй.

 

Накрая бих искал да обобщим. Истинският християнин естествено копнее по Христос и този копнеж става все по-силен. Христос е нашият „насъщен хляб” и то „хляб на живота”, без който ние бихме умрели духовно. Колкото по-често ядем от този хляб, толкова „по-живи” ще бъдем. Св. Църква в тайнството евхаристия щедро и редовно ни го предлага. Ние, разбира се, не бива да дръзваме „да ядем от хляба и да пием от чашата” недостойно, без нужната подготовка. Тази подготовка включва въздържан и чист живот (т.е. задължителен духовен пост, изповед и „спаз­ване на установения пост” – Коледен, Велик, Богородичен, Петров или сряда и петък). Погрешна е практиката да се обръща повече внимание на подготовката за причастие. Св. Църква поставя акцента върху редовното и често причастяване (и го прави задължително с редица канони!), а не върху подготовката за причастяване. Всъщност, колко­то по-редовно се причастява човек, толкова по-лека става подготовката; той просто живее в духовна кондиция (така както този, който по-често се мие и къпе е по-чист). Хрис­тиянинът се завърта в една възходяща духовна спирала: чистият (почтеният, благочестивият) живот способства, води до редовно причастяване, а редовното причастява­не – изисква и води до благочестив живот. Всъщност чо­вешката душа има само тези три храни: молитвата, делата на любовта (добрите дела) и „хлябът на живота” – при­частието. Ако бъде лишена от само една (която и да е), тя ще загине. Нередовното причастяване обрича душата на много тежък духовен глад, на смъртно боледуване. Това е живо духовно самоубийство.

 

Да не изпадаме в самочиние; да не издигаме заблудите и незнанието си в догми и канони, а да четем, познаваме и спазваме тези, които Св. Църква е създала. Те са напълно достатъчни за нашето спасение, за да има нужда да измис­ляме нови.

 

И да внимаваме, много да внимаваме, да не заприлича­ме на онези, за които Христос казва, че затварят Царството Небесно пред човеците и нито те влизат вътре, нито влиза­щите пускат да влязат (вж. Мат. 23:13).
/16 декември 2007 г./
о.Ал.Лашков

 

БЪЛГАРСКА   ПРАВОСЛАВНА   ЦЪРКОВНА   ОБЩИНА

Бон - Кьолн - Кевелар - Ноенар

Bulgarische  Orthodoxe  Kirchengemeinde
Bonn - bad Godesberg   -  Köln  -   Kevelaer
 -  Neuenahr

Erzpriester 
cand.theol. 
vater  Stefan  Gross
Протоиерей Българска църква (община Бон)   отец  стеФАн   
0 177 73 19 205
0 288 350 36 46
mailto:protostefan@gmx.at