=> Bulgarisches Orthodoxes Bistum von West- und Mitteleuropa


Българска  Западно-  и  Средноевропейска  Епархия


Рождество Богородично

Бонад Годесберг  -  Кьолн   -  Кевелар   (NRW, Rheinland-Pfalz)

Bulgarische  Orthodoxe  Kirchengemeinde
Geburt der Allhl. Gottesgebδrerin   "
Mariδ  Geburt "
Bonn - bad Godesberg   -  Kφln  -   Kevelaer  
(NRW, Rheinland-Pfalz)

Господи и Владико на моя живот,

Не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие.

Но дух на целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов
дарувай на мене,
Твоя раб.

Ей, Господи Царю!

Дарувай ми да виждам моите прегрешения

И да не осъждам моя брат,

Защото си благословен во век и веков.




 Herr und Gebieter meines Lebens,

den Geist der Trδgheit, des Kleinmuts, der Herrschsucht und der Schwatzhaftigkeit
nimm von mir.

Schenke mir, deinem Glδubigen, hingegen

den Geist der Weisheit, der Demut, der Geduld und der Liebe.

Ja, mein Herr und Kφnig,
lass mich meine Fehler sehen
und nicht richten meinen Nδchsten,
denn Du bist Segen

in dieser unserer Zeit und in alle Ewigkeit !



Слово за молитвата на свети Ефрем Сириец







Съдържа най-богатата колекция от четива относно историята, доктрината и живота на Православната църква:
обширна и систематизирана православна читалня; новини, анализи и интервюта; Синодална Библия, тълкувания и справочници;

Православен календар и проповеди; жития и писания на светиите; Св. Литургия, молитвослов, църковна музика;
българските канонични православни общности по света и др.
Добре дошли!

THE complete collection of traditional Eastern Оrthodox readings in Bulgarian (and other languages) on the Internet.

Information on the history, doctrine, and life of the Orthodox Church.


Православен молитвослов

Начални молитви











Patriarchal and Synodical Epistle for the Nativity of Christ
Bulgarian Orthodox Church-Bulgarian Patriarchate
2010 г.


“For, behold, I bring you good tidings of great joy,
which shall be to all people.
For unto you is born this day in the city of David  the Saviour,
who is Christ the Lord.”
(Luke 2:10-11)

Beloved in the Lord children of our Holy Church,

Today is a day of great joy!
Of this same ineffable joy which came with the good news the angel of the Lord brought once to the Bethlehem shepherds and to all humanity through them:
“For unto you is born a Saviour who is Christ the Lord”
(cf. Luke 2:11)
The words of the divine Evangelist are echoing nowadays throughout the whole world:
“For God so loved the world, that he gave his only begotten Son,

that whosoever believeth in him should not perish,
but have everlasting life” (John 3:16).
When the whole universe reverberates with the heavenly and unprecedented news that the Lord was born, our joy grows so high and radiant!

The Church celebrates a day of triumph and in its joy calls every man:
"Christ is born - glorify Him!
Christ descends from the heavens - welcome Him!
Christ is now on earth - ascend!”
(Katavasiae of the Nativity of Christ).  

Wondrous day is this prime day of “the year of the Lord’s favor”
(cf. Luke 4:19);
the day when the great mystery of godliness got implemented,
as “God was manifest in the flesh, justified in the Spirit, seen of angels, preached unto the Gentiles, believed on in the world” (1 Tim.3:16).
And nothing, and nowhere would ever becloud this great joy and exultation, for Light and Hope came into the world of darkness and hopelessness on that very day, Righteousness in Person and Life in Person stands against sin and death, because Truth in Person totally defeated the misguidance of the “spiritual powers of evil in the heavens” (cf. Eph. 6:12).


So, now we have nothing to be afraid of, “for God is with us”
(cf. Is. 8:10).
Therefore, the Church sings today, rejoicing:
"Thy Nativity, O Christ our God, has illumined the world like the Light of Wisdom" (Troparion, 4th tone).

On this most glorious Day of the Nativity of Christ, given reality was the event that had been expected eagerly for centuries by the old Adam descendents who had the promise of God Himself that He would save them from the power of evil and death (cf. Gen. 3:15).
Now God, as He is “the faithful God” (cf. Deut. 7:9) and as
“with God nothing shall be impossible” (Luke 1:37),
“for us men and for our salvation came down from heaven, and was incarnate of the Holy Spirit and the Virgin Mary, and was made man” (Nicene Creed).

Through Christ, or the New Adam, it has become possible that the human sons may become again sons of God. Through Christ, Who was predicted by the prophets and Who had been most sincerely hoped for and expected by mankind, the redemption and reconciliation of humanity has been brought to reality, giving us free in Christ the opportunity of gaining “holiness”, and “everlasting life” (cf. Rom. 6:22). Therefore, let us rejoice together today, let us offer thanksgiving and sing the praise of the Godly child wrapped in swaddling clothes and lying in a manger at Bethlehem, as “in Him was life” (John 1:4) evermore and as He hath given us “an understanding, so that we may know Him Who is true; and we are in Him Who is true, even in his Son Jesus Christ” (1 John 5:20), since we were granted in Him free “grace for grace” (cf. John 1:16).

The Nativity of Christ represents
eternity coming into time,
incorruption coming into corrupted human nature,
life entering the realm of death.

It brings restoration and redemption to the creation in general and to each of us in person. It is an ultimate expression of God’s love for the world and for man, an ineffable hope to the hopeless as well as faith to the faithless. Christ has come to the world, He has come into the life of His own creation and into human nature in its integrity, so that He would deliver us all from the power of darkness and desperation and direct us along the path of life. He has come in the world which lieth in wickedness (cf. 1 John 5:19) evermore, bringing His everlasting peace so that He would reign into the hearts of all those people who accept Him in faith and make up their minds to adhere to His Testament. There is no compulsion, neither injustice in Him. His will is that everyone would be free to follow Him, joining Him with happiness and being guided simply by their love for God and for their neighbors. This is the plan of His divine righteousness. And the response He expects of us is the response of our hearts:
“Create in me a clean heart, O God; and renew a right spirit within me” (Ps. 50:12). So that everyone who is to live for ever in Him and by His Commands would even in this world produce fruit of high virtue, for they are clean through the word which He has spoken unto you
(cf. John 15:3).

Dear Brothers and Sisters,

Christ was born so that we might have life and even have it more abundantly (cf. John 10:10).
Therefore, let us say in our hearts as well as in our minds, together with the host of heaven:
“Glory to God in the highest,
and on earth peace,
good will toward men!”
Rather than being children of darkness, let us be well aware of the high worth of being children of God, so that we may be the children of light ! (cf. John 12:36)
Let us fill our hearts with joy and let us make our days full of good virtues, so that at the end of our time in this world we may say together with the apostle:
“I have fought a good fight,
I have finished my course,
I have kept the faith”
(2 Tim. 4:7).
Let us follow as a guiding star the God-man born on this very day, taking up His infinite love, divine humbleness of mind and loyalty and obedience to the divine Will of God, so that we may become worth of the crown of incorruption!

On the bright holiday celebrating the Nativity of Christ,
greetings to all our spiritual children
within the borders of our Fatherland and abroad!

May the grace and peace of the Godly Child born on this day
and the joy in the Holy Spirit be with you all!

Happy and blessed Nativity of Christ!



Metropolitan KALINIK of Vratsa
Metropolitan DOMETIAN of Vidin
Metropolitan CYRIL of Varna and Veliky Preslav
Metropolitan JOSEPH of the USA, Canada and Australia
Metropolitan SIMEON of Western and
Central Europe
Metropolitan GREGORIUS of Veliko Turnovo
Metropolitan NEOPH
YT of Rousse
Metropolitan NATHANIEL of Nevrokop
Metropolitan IGNATIUS of Pleven
Metropolitan GALAKTION of Stara Zagora
Metropolitan GABRIEL of Lovech
Metropolitan NIKOLAY of Plovdiv
Metropolitan AM
BROSIUS of Dorostol



Светата Църква живее най-вече в светата Литургия !

презвитер Стефан Стефанов:

Света Литургия се служи с една единствената цел – да бъде осветено светото Причастие, след което верните да пристъпят към него и да го приемат “със страх Божий, вяра и любов”. След което следват благодарствените молитви за това, че Бог ни е удостоил да станем причастни на смъртта и Възкресението на нашия Господ. Всички молитви в светата Литургия са насочени към светата Чаша. По това Литургията коренно се различава от утреня, вечерня, часове и всички други чинопоследования. Цялата структура на Литургията е насочена към освещаването и приемането на Причастието. Без причастието Литургията се обезсмисля или най-малкото тя се превръща в молитвено последование като утренята или като всяко друго. Следователно литургически по-точно е названието Евхаристия. Затова от най-ранната Църква до падането на Византия в Евхаристията са участвали всички верни. За това говорят църковните Отци от ранните векове.

В последвалите векове настъпва постепенно западане на тази практика. Причините за това са много, но основната е липсата на църковна просвета. Векове наред на Изток няма богословски школи и богослови от ранга на ранните Отци. На Запад такива школи съществуват, но пък там се възцарява схоластиката, елементи от която неусетно се просмукват и в Православието. Така постепенно се стига до тъжната практика на Литургията да се присъства, а не да се участва. Колкото тази практика се разширява, толкова повече изисквания и условия за причастяване се измислят. Днес се сблъскваме с такива измислени изисквания, които нямат нищо общо с древната църковна практика. И като резултат се стига до парадокса, че голямото “благоговение” вместо да ни приближава, ни отдалечава от Христа. Някои дори забравят, че Христос не е дошъл да призове праведници, а грешници (вж. Мат. 9:13; Марк 2:17; Лука 5:32).

Да пристъпиш към св. Чаша е необходимо не да станеш “достоен” чрез пост и изповед, а да съзнаваш, че си грешник и в Причастието да търсиш благодатното лекарство за спасение. Именно благодатно, дадено като дар, а не за личните ти “заслуги”, защото си постил. Нали трябва да осмисляме предпричастната молитва: “Причащението с Твоите свети тайни, Господи, да не ми бъде за съд и осъждане, но за изцерение на душата и тялото”. За тези, които се причастяват след като са станали “достойни” чрез пост и изповед, нима не важат думите: “и ме удостой неосъдно да се причастя с пречистите Твои тайни, за прошка на греховете...”

В Църквата не съществува специален “предпричастен” пост. И ако християните трябваше да се причастяват само по един път през четирите поста през годината, то за какво и за кого тогава се служат всички останали Литургии? В Църквата ненужни неща не се вършат. Щом четири пъти през годината трябва да се причастяват християните, то тогава би трябвало да се служат четири Литургии през годината. Може би се служат специално, за да се причастява клира, от който не се изисква специален пост и изповед? Едва ли някой би се заел да отстоява подобна ерес. Но въпросът си остава: с каква цел се служи Литургията, на която предварително се знае, че няма да се причасти никой, освен свещеника?

На анафората свещеникът възгласно повтаря думите на Христос: “Пийте от нея всички...”(Мат. 26:27, Марк 14:23). През цялата Литургия само за това се молим: “Удостой ни да се причастим с Твоите небесни и страшни тайни на тая свещена и духовно трапеза с чиста съвест, за опрощаване на греховете, за прошка на съгрешенията, за общение със Светия Дух, за наследяване на небесното царство, за дързновение пред Тебе, а не за съд или за осъждане”, “Предлежащите дарове да бъдат за всички нас за добро, всекиму според неговата нужда...”, “Удостой с Твоята властна ръка да ни преподадеш Пречистото Твое тяло и честна кръв, и чрез нас – на всички люде.”

Практиката да се прави обратното на това, за което се молим, навлиза в Църквата постепенно, доста преди появата на добросамарянството. Вината на добросамарянските водачи се състои в това, че придават на тази практика задължителен, законнически характер.

И за да не бъда недоразбран или криво разбран, отново ще повторя това, на което съм наблягал и в предишни отговори на подобни въпроси. Църквата има установени пости и всички ние, според здравословното си състояние и силите си трябва да ги спазваме, да живеем в техния ритъм. Не съществува, обаче, специален предпричастен пост. Покаянието и изповедта са неизменна част от християнския живот. Без покаяние и изповед е невъзможен истински духовен живот. Не съществува, обаче, предпричастна изповед. Едва ли бихме могли да си представим по-абсурдно нещо от изповед на определена дата (в навечерието на Тодоровден). С други думи постът, покаянието и причастяването са в еднаква степен необходими за спасителен християнски духовен живот, но не са взаимно обуславящи се. Ако ги направим такива, в някаква степен ги формализираме. А когато ги извършваме формално, на определени дати, ние ще се уподобим повече на фарисея, а не на митаря (срв. Лука 18:10-14). Тази кратка притча е много важна за разбиране същината на християнския дух и неговата разлика от фарисейската, законническата и светската душевност.
Съвсем конкретно на въпроса:

църковната практика задължително изисква пост и изповед,
но не задължително преди причастяване.

“Благодатта да бъде с тебе” (І Тим. 6:21).

Презвитер Стефан



Силата на молитвата


Из книгата „Разкази на Странника”

1. Молитвата е силна и могъща; моли се и прави, каквото желаеш, и молитвата ще те издигне към правилното и праведно извършване. Моли се, и мисли всичко, каквото желаеш, и мисълта твоя
 ще се очисти с молитвата. Молитвата ще ти даде просветление на ума, ще те утеши и ще прогони всичките неуместни помисли. Това твърди св. Григорий Синаит: „Ако желаеш, - съветва той, - да прогониш помислите и да очистиш ума, с молитва ги прогонвай, защото освен с молитвата, с нищо не може да се удържи мисълта”. За това също говори и св. Йоан Лествичник: „С Иисусовото име побеждавай мислените врагове, освен това оръжие не ще намериш друго”.

2. Моли се и прави, каквото желаеш, и делата твои ще бъдат богоугодни и за тебе полезни и спасителни. Честата молитва, за каквото и тя да бъде, не остава безплодна (казва св. Марк Подвижник), защото в нея самата има сила благодатна. „Свято е името Му, и всеки, призоваващ името Господне, ще се спаси”.

3. Моли се и не се опитвай само със своя сила да побеждаваш страстите. Молитвата ще ги разруши в теб. Св. Йоан Карпатски учи: „Ако ти нямаш дара на въздържание, то не скърби. Бог изсква от теб прилежание в молитвата, и молитвата ще те спаси.”

4. Моли се и не се страхувай от нищо, не се бой от беди, не плаши се от напасти; молитвата ще те защити, ще ги отвърне. Спомни си потъвалия – маловерния Петър; Павел, молелия се в тъмницата; монаха, избавения с молитвата от изкушение, и т. п. случаи, това потвърждава силата, мощта и всеобхватността на молитвата в името на Иисуса Христа.

5. Моли се, макар как да е - само винаги, и не се смущавай от нищо, бъди духовно весел и спокоен; молитвата ще устрои всичко и ще те вразуми – помни, че за силата на молитвата говорят светите – Йоан Златоуст и Марк Подвижник: първият твърди, че „молитвата, макар че се принася от нас, пълни с грехове, тозчас ни очиства!”..., а вторият тъй за това говори: „...как да е, е според нашата сила, а да се молиш чисто, е дар на благодатта”. Но без първото е невъзможно да се достигне до второто. И тъй, това, което е по твоята сила, това пожертвай Богу, това е възможно за тебе, и Божията сила ще се пролее в твоето сърце, и молитвата суха и разсеяна, не чиста винаги, придобивайки навик и превърщайки се в природа, ща стане молитва чиста, светла, пламенна и неотменна. „За да угодим Богу нищо повече не е нужно, освен да обичаме, - обичай и прави всичко, каквото желаеш”, - казва блаженият Августин, а молитвата е излияние и действие на любовта, то действително за нея може да се каже така, че за спасението нищо повече не е нужно, освен непрестанна молитва. Моли се и прави каквото желаеш: светците са се трудели в различните манастирски послушания и са достигали своята желана цел – молитвата. Моли се и прави, каквото желаеш, и ще достигнеш целта на молитвата: ако искрено желаеш да понесеш игото Христово, то ще придобиеш и ти освещението... Сега виждаш ли, колко много дълбоки мисли се съсредоточават в това мъдро изречение: „Обичай и прави, каквото желаеш. Моли се и прави каквото желаеш...”. Колко радостно и утешително е всичко казано за грешника, обременен със слабости, за стенещия под бремето на воюващите страсти!... Молитвата – на нея всичко й е дадено, като всеобемащо средство за спасение и усъвършенстване на душата... Тъй! Но с името на молитвата тясно е свързано тук и нейното условие: „...непрестанно да се молим”, - заповядва словото Божие. Следователно, молитвата тогава ще яви вседействаща сила и плод, когато бъде извършвана често – непрестанно – както прекрасно се е изразил за това един соловецки подвижник: „Тръскай”, т. е. „бий хубавичко млякото и ще стане масло”, - произнасяй по-дълго време молитвата макар и с уста, тогава ще заговори самото сърце. Защото често казваната молитва, т. е. непрекъснато да изговаряме известно време, безусловно е в нашата воля; докато чистата, усърдна и съвършена молитва - е дар на благодатта. И тъй, приятели мои и сестри в Христа, да се молим колкото може по-често, да посветим целия живот наш на молитвата, макар и пълна с помисли и разсейвания в началото. Честото упражняване в молитвата ще ни научи на внимателност, количеството непременно ще доведе до качество. За да се научим нещо добре да извършваме, трябва да го извършваме колкото може по-често, е казал един опитен молещ се. Мнозина духовници предлагат различни способи за борба с леността и за възбуждането на прилежание към молитвата.
1) твърдо да убедим трябва себе си, че Бог безусловно изисисква от нас да се молим и Словото Му навсякъде за това говори.
2) Постоянно трябва да помним, че по леност и небрежение към молитвата не ще можем да преуспеем в делата на благочестието и да придобием покой и спасение; та затова и неминуемо ще трябва да се подложим за това както на наказание на земята, тъй и на мъчение във вечния живот.
3) Нужно е да въодушевяваме решимостта своя с примерите на угодниците Божии, които всичките по пътя на непрестанната молитва са достигали съвършенство, освещение и спасение. И твърдо да помним, че за леността към молитвата ще понесем наказание, защото всички угодили Богу усърдно и непрестанно са се молели. Как да се научим на молитва? Труди се и се моли: молитвата сама ще се роди, но само узнай нейните необходими принадлежности, без които тя е неполезна, и може да навреди пораждайки гибелна гордост; нужно е преди всичко смирено знание за себе си и съкрушено за греховете си, сърце многострадално, плачещо, очакващо Христовото утешение. Молитвата трябва да изхожда от покаяни чувства и дълбоко съзнаване на своята греховност и своята пред Бога постоянна виновност.
Това за молитвата е ограда и почва, на която тя само и може да произраства, т. е. върху смирените чувства на самопринизяване и самоукоряване за наше спасение; към високи мери не се стреми: защото това стремление бива от гордост (Отец, Син и Свети Дух Сами ще дойдат, когато сърцето ти бъде чисто, чрез непрестанна, правилно - в смирени и покаяни чувства, извършвана молитва).
„Молитвата Иисусова съставя самият живот на душата ни – истиннен, съществен, утоляващ нейната вечна жажда. Молитвата въдворява със своето благодатно присъствие в сърцето ни мира небесен; тя ни дарява светлина, радост, блаженство, събира в едно нашите мисли, освещава чувствата, влива бодрост в нашата душа и увлича към пътя на Божествения живот. Нужно е да се покаже още и самия път към придобиване на този най-висок дар – молитвата. Самото придобиване на молитвата вече е най-велик дар, а, както е известно, дарове да получава не всеки може, а комуто е приготвено: т. е. който усърдно поработи над очистването на своето сърце, той и е достоен да вмести в себе си този най-велик дар, и, следователно, придобиването зависи от нас самите. Потруди се без леност в четене на молитвата до края, и ще имаш светлина и живот вечен. Но преди всичко и най-нужна от всичко е Божията помощ, без която ние, както е известно, не можем да вършим нищо добро. Но помощта Божия няма да дойде, ако не я търсим при вършене на надлежащите ни дела; и ето, за да придобием онова, което искаме да имаме за свое притежание – св. молитва, трябва да влезем със самото дело в труда на това дело. Трябва да четеш устна Иисусова молитва при всяко дело, и на всяко място, стараейки се да възбудиш в себе си дълбоки покайни чувства; за виждаш своята греховна вина пред Бога, а сред хората да смяташ себе си за най-лош, и към всички състрадателен да бъдеш. Истинното достойнство на човека е в това, че и при великите свои дела да има за себе си смирено мнение, всички да покрива с любов, а с най-голямо желание бедните, нищите, угнетените”.
Да се обърнем към сърдечната молитва. Тя по съгласното на св. отци учение, се нарича майка на всички добродетели. Това е, защото ражда от себе си всяка добродетел, по-точно казано: дава сила за нейното изпълнение. Защото същността й е съединение с Господа, Който, намирайки се у нас в сърцето, ни подава Своята благодатна сила да извършваме всяко добро.


Митрополит Неофит:

Mногобройни и чудотворни дела извършил Христос Господ за благото на човеците. Само част от тия дела са записани в Евангелието, но и те са необоримо доказателство, че Той притежавал пълната божествена власт и сила. При все това необходимо било преди да завърши Своята мироспасителна мисия, да изяви Своята божествена присносъщност и Своето божествено пратеничество, потвърдени с глас от небето..

С трима от своите ученици Христос възлиза на Таворската планина и като се отделя на по-високо място, започва усилено да се моли. При него се явяват и застават двама свидетели от другия свят - Мойсей и Илия. При завършека на молитвата тримата ученици видели славното Преображение на Христа Господа: лицето му блестяло като слънце, и дрехите Му били бели като сняг. Изплашени, учениците паднали ничком и чули глас, идещ от небето: "Този е моят възлюбен син." Така те били повикани да видят и да станат свидетели пред цялата Вселена за божествена присносъщност на Христа Бога и неговото божествено пратеничество в света с великата мисия, чрез евангелски повели за добър земен живот и благочестие и чрез лична саможертва да послужи за подготовката на човечеството за вечен живот и блаженство.

Както при славното Преображение, тъй и в цялата чудотворна дейност на Христа Господа, молитвата стои на първо място. Тя е съществена част от неговия живот. Христос се моли всякога и всякъде. Усилено се моли на Таворската планина и с кървава пот се моли в Гетсиманската градина. В тежките минути на Своята земна мисия в молитвата Той намира помощ и облекчение. Такава повеля Той оставил и на Църквата си: винаги да се моли. На своите ученици лично е дал текста на молитвата: "Отче наш." "Молете се да не паднете в напаст", учи ги Той, "Искайте и ще ви се даде. Всичко, каквото поискате от Отца в Мое име, ще ви се даде." Силната молитва достига до престола на Бога и бива удовлетворена.

Българският народ от векове е приютен в лоното на Христовата църква. Следователно, повелите на Словото Божие за молитвата се отнасят и към него. Твърде поучително е да се знае как той е изпълнявал тия повели в миналото, как е използвал силата на молитвата и как се използва тя в наши дни.

Просветен с вярата и утвърден в Христовото учение, през IX, X и XI столетия нашият народ усърдно си служил със силата на молитвата. В нея той чувствал живата връзка на душата си с Бога - извора на живота и благата. Чувствал, че силата на молитвата създава в душата радост, а в сърцето благодат. Затова храмовете били препълвани с богомолци. Силата на вярата и молитвата тогава оказвали пълно въздействие и върху духовно-културния и национален възход. Особено при царуването на великите български царе Борис I и Симеон, тая сила твърде много е допринесла за мирния напредък на народа и за могъществото и величието на България.

Но през следващите столетия на Второто българско царство това молитвено настроение намалявало, а през XIV-то столетие доста отслабнало. Появил се дух на отрицание, дух на богомилска и сектантска измяна. Създала се атмосфера на религиозно-нравствено разложение, на духовно и национално разединение. При многото други слабости в гражданския и политически живот на народа ни прибавен бил и тоя. Така се създала възможност върху България да връхлети най-страшната напаст - турското робство.

При разрушена държава и отнета свобода, при унищожени духовно-културни и просветни институти и отнети граждански права, поробеният народ бил изложен на големи мъки и страдания. Потисникът безконтролно разполагал с труда и имота му и с честта и живота му. При това положение на мъчително робуване дошло свестяването, трепнало народностното чувство и в душата на народа се възстановило молитвеното настроение. Поробените започнали масово да посещават църковното богослужение и чрез силата на вярата и молитвата да търсят от Бога помощ и закрила. Така през мрачната епоха на робството в народната душа се извършило светлото молитвено Преображение. Започнало се най-усърдно изпълнение повелите на Словото Божие за молитвата. И не само градските и селски църкви, но и манастирите се пълнели с богомолци и поклонници. Тяхната молитва била чиста, искрена, проникната с жива вяра, че ще достигне до престола на Всемогъщия и че Той ще се смили над поробените, ще даде изцеление на болните и помощ на страдащите.

Но подир Освобождението това молитвено настроение в народната душа пак отслабва. Голямата сила на вярата и молитвата не е използвана напълно при уредбата на личния ни и обществен живот. Създадено е душевно раздвоение и увлечение по стихиите на света и светските съблазни. Духът на отрицанието е започнал да вилнее погибелно. Моралната поквара фатално е засегнала народните духовни сили и способности. Отслабнала е силата и на личната, и на домашната, и на обществената молитва. А многобройните частни и обществени нужди в живота не могат да бъдат удовлетворени само с лични усилия. Чувства се необходимост от Божия помощ, но липсва молитвена сила и смелост да се измолва тая помощ. Малцина са добрите християни, които с усърдие вземат участие в общата църковна молитва. Такова е общото ни народно молитвено състояние сега.

Какво трябва да сторим ние, за да бъдем достойни, та отново да се появи към нас и към народа ни милост и закрила Божия? Разбира се, трябва да се възродим духовно и преобразим морално. Но за това нашите лични усилия са недостатъчни: потребна е помощ свише. Тая благодатна помощ може да ни се даде чрез молитвата. Поради това Христос Господ завещава и казва: "Винаги се молете... Искайте и ще ви се даде... Всичко, каквото поискате от Отца в Мое име ще ви се даде..." Както вярата, така и молитвата е живата връзка на душата с Бога - извора на силата и благата. Тая молитвена връзка трябва да бъде чиста и здраво споена, та да извлича от тоя вечен извор повече благодатни сили и блага за народа ни.

Прочее, нека изпълняваме завета на Христа Господа: усърдно да се молим за помощ и закрила от Бога. Нека привикнем винаги да се молим: лично и семейно, сутрин и вечер, преди лягане и ставане от сън, преди започване и свършване на всяка работа. Нека още повече засилим нашата църковно-обществена молитва, редовно посещение на неделното и празнично богослужение. Нека, както в миналото, храмовете ни да бъдат препълвани с богомолци. Защото общата молитва има много по-голяма сила и може да достигне до престола на Всемогъщия и да измоли желаното обществено добруване. Никога да не забравяме, че само със силата на вярата и молитвата може да се извърши духовно възраждане и нравствено преобразяване и че само така възродени и преобразени, ние ще станем достойни за милостта и вековната закрила на Господа Бога, Комуто се въздава слава, чест и поклонение. Амин.

Препечатано от Фондация "Покров Богородичен"




Евхаристията и единството на Църквата - дар на Духа

class="article-tools clearfix"> 24.05.10 | Митрополит Серафим Германски и Срeдноeвропeйски

Митрополит Серафим (Ромул Жоанте, Romul Joantă) е роден на 4 септември 1948 г. в околностите на Брашов (Румъния). Следвал е в богословските институти в Сибиу (Румъния) и „Св. Сергий“ в Париж, където защитил докторска дисертация на тема „Традицията на исихастите и обновяването на монашеския живот в Румъния“, след което преподавал (1986-1989) в този институт. От 1990 г. е Фогарашки епископ (Румъния), от 1994 г. – Германски и Срeдноeвропeйски митрополит 


По Божията милост тази  лекция за Евхаристията и единството на Църквата е адресирана към вярващите хора, които са се посветили да работят за примирението между християните. Не само защото те често пъти по-добре от останалите християни осъзнават какво действително заплашва християнския живот, но и защото със своята молитва и аскеза те приближават примирението, стремейки се постоянно към придобиване на пълнотата на Светия Дух, дара на всеединството в Христа, изхождащ от Отца.
Според отците на Църквата монах е онзи, който с цялото си същество отговаря на на призива към съвършенство, който Христос обръща към Своите ученици, към съвършенство, което не е нищо друго, освен реализация на светото Кръщение. Преданието на Църквата не прави никакви реални разлики между кръстените. Те  сами се различават според ревността или безразличието, с които отвръщат на  призива на Христос. А призивът на Христос е призив за единение с Бога и с хората.
В началото ще разгледаме как ранната Църква е отвръщала на този призив, а след това ще си спомним защо това единство е единство на вярата в Евхаристията, където непоколебимо се утвърждава единствената Църква Божия.
Единството в ранната Църква е евхаристийно единство

Подтиквани от благодатта на Светия Дух, първите християни отвръщали на  изхождащия от Христа призив за единство чрез съзиждането на Църквата, която, както се вижда от Деяния Апостолски, е евхаристийно събрание. Самата дума “еклисиа“ означава “събрание в отговор на призив”.

Историческият аспект на единството на Църквата в наше време е достатъчно добре познат благодарение на разнообразието на наличните извори, особенно на светоотеческите.

Ние знаем, че фундаментален еклисиологичен принцип било да се служи една Евхаристия в границите на всеки голям град на Римската империя. Пътувайки, апостолите възлагали ръце върху стареите (“презвитерите”), които скоро започнали да се наричат “епископи”, тоест “надзорници” на общината на верните. Посланията до Тимотей и Тит ни показват отношенията между апостола и епископа, от една страна, и между епископа и паството, от друга. Апостолът бил в постоянно движение. Епископът постоянно се намирал на мястото си и е можело да бъде разглеждан като упълномощен, отговорен за Църквата в даден град.
По такъв начин се появило това, което е прието да се нарича “монархически епископат”: в един град един епископ председателствал една евхаристийна община. Така като цяло събранието состояло от епископ, колегиум на презвитерите, колегиум на дяконите и събрание на миряните, а всички заедно   съставлявали поместната църква. Следвайки конкретния “териториален” принцип, тогава е можело да се говори, например, за Коринтска църква, което е означавало Църква Божия, намираща се в Коринт, точно както тя се е намирала в Иерусалим или Рим.

Протоиерей Николай Афанасиев добре е показал (виж “Церковь Духа Святого”, Париж, 1971), че епископалната структура е присъствала в Църквата от апостолско време, че евхаристийното събрание никога не е съществувало без служението  на председателя. “Църковната традиция с необычайно единодушие твърди, че произходът на епископата пада върху апостолското време” (с. 182-183).
В следапостолско време, както пише същият автор, “имало само един епископ в местната църква” (с. 183). Той бил заобиколен от свещеници (“презвитери”), чието служение не се различавало от неговото служение. Св. Игнатий Антиохийски свидетелства в своите Послания, че епископът на всеки град бил заобиколен  от “презвитериум” и колегиум на дяконите. Връзката между епископа и всеки от свещениците по времето на началната Църква била много тясна. Когато пък започнали да се появяват енории и манастири, Евхаристията се извършвала в тях от името на епископа, ако последният отсъствал.

През онези ранни времена епископът обикновено изпращал на всеки презвитер частица от Хляба (fermentum), осветен на божествената Литургия, председателствана от самия него, за да може презвитерът да я съедини с приношението, предлагано в неговата енория. След това, винаги като символ на единството, епископът изпращал на всеки презвитер изтъкан от платно “антиминс” (corporal) c подписа на епископа и частица от свети мощи, защита в него. Тази практика се е запазила и до ден днешен: енорийската община винаги извършва не само Евхаристията, но и всички тайнства от името на епископа.

По този начин целият сакраментален живот на Църквата, тоест целият живот на Тялото Христово протичал в единство, за което свидетелствало епископското служение. Така било от самото начало, така е и днес. И все пак не епископатът е извор на единството на живота в Христос. Небесният Отец, от Когото слиза всеки дар съвършен, ни дарява единство в Светия Дух, в “общението на Светия Дух“, според израза на апостол Павел. Но Той ни дарява тази благодат на единството в рамките на епископално устроеното църковно Тяло на Неговия Син.

По тази причина не може да има Евхаристия без епископ и събрание на вярващите, в което той председателства. Самото събрание на верните се свиква от Светия Дух. И епископското служение е дадено на Църквата от Отеца в Светия Дух, така че то може да се осъществява в служението на това харизматическо единство. Св. Игнатий подчертавал, че никой не трябва да предприема нещо важно без епископ. И това не е въпрос на юридическа власт. Това е сакраментален въпрос: епископът е  баща на общината. Той предстоятелства всяка литургия и всеки църковен акт като жива икона на Христа.
Единствеността на Църквата е историческа реалност. Развивайки казаното по-горе, ще отбележим, че през всички времена е имало само една Църква. “Една Църква” означава не само “обединена църква”. Това означава също и “единствена Църква”. Такова е значението на гръцката дума mia, употребена в Символа на вярата. Известно е, что думата “Църква“ е била употребявана в единствено число от самото начало и от Самия Христос. Това е валидно и за единствената Църква Божия, която е и в Коринт, и в Ефес, и в Рим. В Апокалипсиса множественото число се отнася към многобройността на поместните църкви и не противоречи на уникалността и единствеността на Църквата. Също и многобройността на епископите, пръснати из множество градове, не противоречи на единствеността на председателството на Самия Христос, на Когото епископите в тяхното служение са само икони.
На иконата на Петдесетница сред събранието на апостолите стои празен престол, на който, невидим и единствен, председателства Христос, изпълнен с Духа на Отца. И никакви разколи не поменят нищо в основанието на единството и единствеността на Църквата. Същото е и с ересите. Църквата е неделима, както е неделим Христос. Тези или онези християни и християнски общини обаче са включени в това уникално единство повече или по-малко - в зависимост от тяхната вяра, вероучение и начин на живот.

По тези причини поместната църква, тоест първоначално църквата на града, а впоследствие диоцезът, представлява цялата Църква, Църквата в нейната цялост,  “католичност”. Думата “католичен” означава пълнотата на вярата, учението и живота на Самия Христос, Неговата Църква и всеки християнин. Всяка община и всеки кръстен човек се включват в тази католичност, когато се приобщават към пълнотата на даровете на Отца, подавани от Светия Дух на евхаристийното събрание под председателството на епископа: дара на вярата, дара на живота според Божиите заповеди, дара на молитвата, дара на братската любов, дара на любовта към бедните, дара на църковното единомислие. Католичната Църква не е сума на множество църкви. Тя е пълнота на “Онзи, Който е всичко във всички”. И тъкмо за тази пълнота, пълнотата на Края на времето и осъществяването на всичко  в Христос, е свидетел, гарант и израз законният епископ.
Единството на единствената Църква Христова е единство на образа на Светата Троица, към чиято жива същност се приобщаваме в светото Кръщение. Точно както всяко божествено Лице е Бог в пълнота, така и всяка епархия е Църквата в нейната пълнота. Всяко божествено Лице е в пълно единство с всяко друго Лице в Троицата, съдържайки се в Него без смешение с Него – нещо, което отците  наричат “перихоресис” (реrichoresis). По същия начин и всеки диоцез, бидейки сам по себе си изцяло католичен, не страда от никакъв дефект, който да му пречи  да бъде поместен или териториален израз на цялата Църква, и е в пълно единство с всеки друг диоцез, без да се прибавя към него и да се смесва с него. Диоцезите се обединяват в архиепископии, митрополии и патриаршии според същия троичен образ на абсолютната различеност в рамките на абсолютното единство.

Истински родена по времето на Петдесетница, Църквата получава от Отца в Светия Дух благодат да бъде бъде под единното върховенство на Христос, чиято тайнствена икона, а не просто представител е всеки епископ. И Христос, “Един от Светата Троица”, дава на Своето Тяло, Църквата, достъп към троичния живот. Той, Който никога не се отделя от Отца и Духа, в домостроителен план “роден от Светия Дух”, дарява благодатта на троичния живот, “consensuellement” (фр. съгласуваност), не само на епископа, но и на всеки кръстен в общение с всички останали епископи и всички останали кръстени. Тъкмо това е тайнството на Евхаристията, което привнася в Църквата този непреходен живот на Бога.

Богословският аспект на единството на Църквата проличава във взаимодействието на Църквата и тайнствата.
Евхаристийното и еклисиологичното измерение на проблема е било особено интензивно разработвано в наше време. Става дума за това, което казахме по-горе за ролята на епископа, председателстващ чрез любов събранието на верните заради единството на Църквата – не толкова като администратор на църковната институция, управляващ Божието стопанство, а като пастир, който води своя диоцез, поместната църква, към единството и го пази в нея.
Действително, “Евхаристията е израз... на тайнството на Църквата par excellence, тайнство, в което Църквата разпознава и увековечава себе си като място и време за събиране на Божия народ, като дар и посвещение на Божия народ в Тяло Христово чрез съшествието на Светия Дух”, пише протопрезвитер Борис Бобрински (Communion du Saint-Esprit, Bellefontaine, 1992, с. 442).

Именно в тайнството Евхаристия Църквата се актуализира, става това, което е. Единствеността на Евхаристията през всички времена — понеже тя никога не се повтаря — прави реално Въплъщението на Словото чрез Духа на Отца и по такъв начин съзижда Тялото, обожено от Христа. Това е “епифанията” на Църквата, защото я показва на преобразените очи такава, каквато тя е — едно и също Тяло, изпълнено с божествена енергия. Евхаристията утвърждава абсолютната включеност на кръстените в нея чрез евхаристийното общение-причастие: те са въцърковени, стават “светии”, обожват се, стават Тяло и Кръв Христови. Както подчертава св. Николай Кавасила, верните стават това, с което се причастяват,  превръщат се в онова божествено нещо, което получават, и по такъв начин образуват Църквата.
Затова не можем да мислим Църквата извън Евхаристията. Но и Евхаристията не може да бъде мислена извън Църквата. Всеки, който се приобщава към Тялото и Кръвта Христови, се приобщава към Църквата,  която сама е това Тяло и тази Кръв; Църквата, която е събрана заедно в този ден и на това място под главенството на Христос от името на епископа, съединен с епископския събор на дадена страна и чрез това - с всички епископи на целия свят. Евхаристийният процес, ако  Евхаристията е наистина тайнство на Църквата, е църковен процес. Той отговаря  на образеца, който според св. Максим Исповедник е даден на вярващите в него чрез Христа: образа на троичния живот.

От своя страна и богословието на тайнствата предполага Църквата. Всички тайнства са изначално определени чрез своето църковно измерение. Това е безусловно вярно за тайнството Кръщение, с което започва въцърковяването на човека или по-скоро началото на личността като битие в Църквата, като “църковно същество”, според израза на митрополит Йоан (Зизиулас). Тайнствата са тайнства на Църквата, доколкото са тайнства на Христа. Именно Той и винаги Той предстои в тях в любовта на Светия Дух в Своето собствено Тяло.

Поради тази причина всяко участие в тайнството се опира върху обещанието, върху акта на вярата в Христа и Неговата Църква. Тайнствата не са обекти, които се раздават на индивидите. Те са действия на Христос в Неговото Тяло, чрез Неговото Тяло и за Неговото Тяло. “Живейте в Мен, и Аз ще живея във вас” — ето какво всъщност казва Той. Кръщението, а след него и тайнството на прощаването на греховете откриват за човека възможността да членува в църковното Тяло или се възсъедини с него, така че да може да се храни с пълнотата на живота и истината, които намира там. Но удивителнатаа особеност на тази храна е в това, че нахранвайки се, всеки става това, което е тя, т.е. Тяло и Кръв Христови. Тази храна е сливане: вярващият се влива в Христа и Неговата Църква, които се сливат с него. Без вяра, тоест без пълно доверие към Христа и Неговата Църква, такова сливане е невъзможно.
Приемането на Тялото и Кръвта Христови в това приобщаване предполага вяра в това, че Църквата присъства тук в цялата си католичност. Приемането на причастието предполага, че всеки е в общение с епископа, който сакраментално предстои по време на Евхаристията или от името на когото се извършва тя. Когато епископът приема такъв човек в общение, той пряко или косвено се обявява за негов епископ. И този човек пряко или косвено го признава за свой епископ. Ето защо причастяването винаги се съпровожда от произнасяне на кръщелното име на вярващия. Ето защо причастието не може да бъде дадено извън това взаимно признание, защото така би възникнала опасността тайнството да се превърне в нещо, което не е причастие, а просто индивидуална благословия извън Църквата. Ето защо това общение не се придобива без предварителна абсолютна привързаност към живота в Църквата.

Разбира се, в наше време с неговите срещи на представителите на непримирени църкви, в епоха, толкова различна от онази, когато всяка църква е живеела в изолация, се явяват множество пастирски въпроси във връзка с това църковно изискване за единство. От една страна, нито епископът, нито свещеникът, нито мирянинът не могат да се държат с Евхаристията или всяко друго тайнство така, както им падне. Тези тайнства не са предмети или неща, принадлежащи на епископа или на някой друг: това са  тайнства на Църквата, те са животът на самата Църква. Сам Христос се разпорежда с тях чрез Църквата посредством пастирското служение. Това означава, че епископът или свещеникът не могат да правят това, което прави Църквата: например, да възстановява евхаристийното общение – нещо, което зависи от църковното съгласие.
От друга страна, евхаристийното общение предполага съгласие във вярата, учението и начина на живот; по същество, благочестивият мирянин прави същото, което прави и Църквата; когато той приема причастие, Църквата е тази, която го причастява. С други думи, тук излиза наяве тайната на Църквата като причастие-общение — това е епифания на Църквата, разкриване на тайната на Църквата като реализация на въплъщението на Словото, изграждане на Църквата и явена икона на Пресветата Троица. Предстоятелят е натоварен с пастирската мисия да помага на верните да живеят в това съгласие и да придобиват църковно съзнание. Той помага на верните да се подготвят за приемането на причастие в истински църковен дух. Отговорен за “връзването и развързването”, той е отговорен и за това дали ще отвори или не дверите на евхаристийната трапеза. В действителност никой не може да каже, че се “отказва от причастие”. На такъв човек предстоятелят трябва да обясни, че по същество той е извън общение с Църквата и да му покаже пътя към възстановяването на църковното общение. В Светия Дух той трябва да му покаже необходимостта да принадлежи към конкретна община, енорийска или манастирска, с която да дели нейните радости и скърби. Всеки християнин е в единство не само с диоцеза си, но също толкова и с енорията.
Разбира се, в някои ситуации тези апостолски изисквания могат да бъдат смекчени. В някои ситуации, в ситуациите на истинско мъченичество — в затвора, в изгнание, на смъртния одър, по време на сериозно бедствие — може да се практикува известна “светотайнска икономия”. Но все пак това не може да бъде нито норма, нито право; нещо повече - то само засилва необходимостта епископът или свещеникът да приемат такъв човек в общение чрез пастирска беседа с него, давайки му възможността да потвърди вярата си и доверието на Църквата. Именно в рамките на пастирското общение става явно, че причастието е определящият акт: аз встъпвам в общение с онази Църква, където се причастявам. Всеки трябва да се бори с всичко, което може да накара Евхаристията да изгуби връзката си с Църквата, с нейната вяра, учение, начин на живот, за да не става така, че човекът, както казва св. Симеон Нови Богослов, се е “причастявал, но не се е причастил”.
Случаят на смесените бракове действително е особено труден. Да си спомним, че венчавката на православен и неправославна изисква специално разрешение на епархийския архиерей. Такъв брак не е норма. Това е “икономия”. И тя не трябва да води до конфесионална индиферентност. Тя не може да оправдава отслабването на църковното измерение на тайнствата и целия християнски живот. Всеки от встъпващите в подобен брак трябва да знае към коя община принадлежи, коя е неговата църква и кой е неговият епископ. Трябва да сме открити за обновителното движение, характерно днес за християнската вяра, но и да утвърждаваме отново  ценността и действеността на живота в тайнствата в цялата му богословска дълбочина. Причастяването в църква, пред която нямаш задължения, не се съгласува с истинския смисъл на Евхаристията. Но в случаите, когато семейството се състои от хора с различна църковна принадлежност, винаги има място за взаимно уважение, търпение, любов, за общо свидетелство за универсалните евангелски ценности. 
Днес срещите между християни от различни конфесии са чести. В този контекст участието в отслужване на Евхаристията без причастяване е акт на аскеза. Тук проявяваме църковно съзнание в истинския смисъл на думата. С това показваме, че искаме да правим това, което прави Църквата. Тук също така откриваме “нива” на причастието-общение – общението в Словото, например. Вдействителност има множество концентрични кръгове около онзи огнен център, където са Агнецът и светата Чаша. С подобно “въздържание” започва взаимното уважение. Учим се да слушаме един друг, да слушаме членовете дори и на собствената си община, без които сме искали да предприемем нещо важно. Опознаваме по-дълбоко смисъла на това, което правим, на вероучението, което изповядваме с целия си ум, а понякога се учим да анализираме и собствения си начин на живот.
Евхаристийното общение е свързано с единството на вярата

Ако евхаристийното общение се отъждествява с тайнството на Църквата, това е защото последното е събрание на онези, които имат една вяра, едно вероучение, един начин на живот.

Исторически, богослужението на Църквата винаги, в съответствие с принципа lex orandi est lex credendi (законът на молитвата е закон на вярата), е било свързано с изповедание на вярата. Движени от Светия Дух, християните се събирали заедно само с една цел: да изповядат литургично вярата си във Възкръсналия Христос, вярата си в Отца, Сина и Светия Дух, и в самата Църква, която те образували. Главната цел на християнската литургия е да се прослави Бог в Духа и Истината; другите аспекти на богослужението, такива като intercessio (просителната молитва), произтичат от това прославяне, и цялото християнско богослужение е просто едно велико провъзгласяване на вярата.
Служенето на литургията е само по себе си средство за обучение. Според израза на един съвременен богослов, то е богословската плът на Църквата. То е изпълнено със скрито богословие, което става достъпно в тайната на това църковно служение под въздействието на Светия Дух. Уместността на всяка дума, всеки поетичен образ, както и премереността на всеки жест и ритуал, истинността на символите и светите икони се оживотворяват постоянно от нетварни енергии. Светият Дух е “Духът на Истината” или, както би било по-добре да се преведе, “диханието на откровението” (souffle de la revelation). Започвайки от Петдесетница, в постоянно извършващата се Петдесетница, Той почива върху събранието на онези, които с псалми, химни, процесии, тайнствени жестове и почитане на светите икони прославят Твореца на небето и земята, “единородния Син и Слово Божие” и Духа на Живота, съставлявайки по този начин истинската Църква Божия.

Но Светият Дух не просто почива върху събранието на верните християни. Той му дава живот. Той постоянно го извежда от смърт към живот, откривайки ни неизречените бездни на състрадателната премъдрост Божия. Християнският живот оставя съвсем малко място за учене — предвид това, че Самият Отец посредством Светия Дух води онези, които правят първите си стъпки във вярата, към съвършеното познание на Истината, тоест към пълното единение с Неговия Син и Слово.

И затова митрополит Йоан (Зизиулас) казва, че “извършването на тайнствата — и особено на Евхаристията — е по-значимо нещо от проповедта на Словото” (Le Mystere de l’Eglise dans la tradition orthodoxe, Irenikon, 1987. № 3, с. 327). Но и самата проповед, бидейки неразривна част на литургическия акт, трябва да бъде харизматична, вдъхновена от Светия Дух, за да има правилно, отговарящо на апостолското предание изтълкуване на словото, прочетено и възвестено. Във всеки случай проповедта е вторична спрямо Литургията, в която Сам Христос проповядва Себе Си.

Християнското апостолско вероучение едновременно се възвестява, поема, запомня и предава не само по време на божествената Литургия, но и в най-малкото богослужение, най-малката молитва на Църквата. Всяка християнска молитва носи догматичен характер. Най-добър пример за това е молитвата Господня. Нейната първа част е истинско богословие и призовава последвалите Христа да нямат друга основа в живота освен църковното учение за божественото Отечество, прославата на Словото и царственото изливане на Духа на Живота.

Християнската вяра се гради изцяло върху признанието: “Вярвам, че Ти си Син Божи” — така казват в Евангелията изцерените от Христос. Тази вяра е построена върху истината, която Божият Син предава в Светия Дух на онези, чиито страдания и нещастия Той е облекчил. Целта на християнската литургия е усвояването на догматите чрез радостите и тъгите, освещавани в личната молитва, която винаги е молитва на Църквата. Молим се за себе си и за другите с молитвите на великата църковна община, състояща се от светиите на всички времена.
Катехизисът в собствения смисъл на думата е пътят, по който се предава вярата, което в ранната Църква е ставало в рамките на литургията. Литургиите на Великия пост и особено на Страстна събота са се появили специално заради обучаването на катехумените. Историците на християнското богослужение ни съобщават, че последните минавали през систематичен курс на обучение, сопровождан от съответните молитви. Проповедта след четенето на светото Евангелие по време на божествената литургия остава и до днес нормално място за християнското обучение.
Някои ранни катехизични поучения са стигнали до нас, например това на св. Кирил Йерусалимски. Обикновено в тях е посочено мястото им в богослужението.  В наше время подобен пример намираме при протойерей Сергий Булгаков. Като професор по догматика в института „Св. Сергий“ в Париж той винаги прочитал лекциите си веднага след свършека на Литургията. Литургията, събирането на всички християни заедно за молитва под председателството на епископа, е богословското място за всяко възвестяване и обясняване на вярата.

Всичко това означава, че трябва да си действен член на Църквата, за да бъдеш способен към общение в нейната истина. Според св. Василий Велики первоначалното значение на думата  “догмат” е научаването на истината, придобивано в самото сърце на Църквата. И това ни най-малко не прави относително учението, което в такъв случай не би било истинско “за” християните. Това означава само, че възвестяването и възприемането на учението са свързани с причастност към благодатта на Светия Дух.

Светият Дух в цялата Си пълнота живее в Тялото Христово. По думите на св. отци, там, където е Духът, там е и Църквата, и където е Църквата, там е и Духът на Живота. Точно по същия начин без благодатта на Светия Дух, изливана в литургичното събрание, християнското вероучение рискува да се деформира в метафизични концепции. Това е опасността, съдържаща се във всяко школско богословие. Без присъствието на Светия Дух в Църквата самата вяра може да се превърне във вярване, дори в лековерие, лишено от същностно, богословско съдържание.
Всеки член на литургичното събрание, мирянин, извършващ светите тайнства под ръководството на епископа, има достъп към благодатта на Светия Дух и познанието на непознаваемата премъдрост Божия. Апостол Павел казва: ” и едните и другите имаме достъп при Отца, в единия Дух” (Еф 2: 18), и още: “ тайната ... сега се откри на светите Му апостоли и пророци чрез Духа Светаго” (Еф 3: 4-5). Този Дух прониква в неизповедимите дълбини Божии; и този Дух в Своята пълнота обитава в Тялото, образувано от вярващите в Христа и в Неговата Църква.

Това е сложна истина. Трябва да споделяме вярата на Църквата, за да получим  общение в Единия Свети Дух, Който живее в нея; но пак същия Свети Дух трябва да получим, за да изповядаме истинската вяра! Именно по тази причина в древността катехизисът, в частност този на св. Кирил, се състоял от две части: “кръщелен катехизис”, позволяващ на катехумените да встъпят в общение с Църквата; и “тайновъведителен катехизис”, преподаван на новопокръстените, за да могат те да възрастват във вярата. При всички случаи е ясно, че единството на вярата е необходимо основание за единството на Църквата, единството на литургичното събрание и придобиването на Единия Дух Свети.

В такъв случай ние не можем да се молим заедно, и още по-малко – да се причастяваме от една Чаша, докато не сме напълно единни във вероучението... В това отношение на Църквата е свойствен максимализъм. Чрез гласа на своя епископ тя призовава хората към общение в пълнотата на истината, оставяйки настрана всички частни мнения и всяка индивидуалистична форма на познание. Истината, която съзижда Църквата като общение и особено като евхаристийно  общение, е “тринитарна истина”: истина, която всички изповядват заедно. Тъкмо това е, което кара личността да израства, отхвърляйки частните мнения, да върви към Словото Божие, към единомислието в Бога, макар и пребъдващо в множество форми. Личността стига до това в общението, бидейки обърната от самото начало към тази истина и поставяйки я над собствената си правота.

В наше време има една сериозна трудност. Поради известни културологични причини ние често смесваме и бъркаме свободата и индивидуалното мнение. Истинската свобода е в единодушието на Троицата, чието тайнство е  евхаристийното общение. В този случай в него е единството на Църквата, свързано с литургичното и вероучителното единство. В областта на вярата ние трябва да направим преход от индивидуално ниво към общностно. Този преход се извършва тогава, когато преминаваме от вярата с частен характер към вярата на Църквата, в която всеки същностно влиза, като се приобщава към Тялото и Кръвта Христови. И отново отговорността на епископа или свещеника е в това – да  помогне на човека да понесе това обръщане към истината, да се придържа с цялата си душа към апостолското вероучение и следователно да отхвърля погрешните учения, несъвместими със светотайнското, църковно общение и изопачаващи  сериозно молитвения живот.

Мястото на богословието в Църквата може да бъде изведено от богословската функция на християнската литургия и от мястото, което заема катехизисът в църковното богослужение.  
Винаги трябва да помним, че именно под натиска на различните ереси, както казва св. Иларий Пиктавийски, епископите били принудени да определят и обясняват учението на Църквата на поместните и вселенските събори. Освен символите на вярата — кратки вероучителни определения, свързани с кръщелния катехизис, ранната Църква не е знаела никакви систематични текстове. Но когато например св. Ириней Лионски пишел през втори век, необходимо било да се опровергае “лъжливият гносис”. По същия начин е трябвало да се брани вярата в божествеността на Божия Син и Светия Дух, в единството на божественото и човешкото в Христа. Отците на вселенските събори трябвало да изработят догматичен изказ, отговарящ на апостолската вяра – например самата дума “Троица”, или името “Богородица”, за да защитят онази вяра, която живеела в общината.

В наше време предназначението на богословието носи отново не спекулативен, а най-вече екзегетичен характер спрямо самите верни, и апологетичен – в отговор   на винаги възможните догматични отклонения и нападките от страна на външните. По такъв начин онова, с което се занимават богословите, които са преди всичко хора на молитвата, членове на Църквата, хора, участващи в молитвата на Църквата,   е не повече от изказ на опита на Църквата. Църквата живее вярата си,  вероучението, догматите в литургията си и обичаите си. От време на време тя трябва да облича в точни формулировки онзи опит на вярата, който получава от Бога, за да осъзнае себе си и да защити своите членове.

Така е станало например през XIV век, когато св. Григорий Палама се изказал в защита на “свещенобезмълвстващите” от Атон, обвинени в месалианство. Развивайки християнското учение за нетварните енергии, учение, което присъства неявно в цялото християнско богослужение и начин на живот, той опровергал обвинението в ерес. Но той не създал никакво ново учение и не защитавал собствената си гледна точка. Той бил глас на Църквата, което било потвърдено впоследствие от Константинополския събор.
Връзката между богословието и Църквата се изразява не само в съборното утвърждаване на личното свидетелство на един или друг богослов. Тя се проявява особенно в това, че експлицитното богословие, което при определени обстоятелства възниква за апологетични цели, скоро се включва в богослужението. В Евхаристията, например, това се изразява чрез присъствието на химна „Единородний Сине“ и Никейския Символ на вярата в нейния чин. И двата текста имат явно богословско съдържание. Съвместното пеене на тези догматични химни ни съединява в единно утвърждаване на единната вяра на Църквата и ни дава възможност да се причастяваме от една Чаша. По такъв начин експлицитното богословие става, от своя страна, слово на живота. Ние не отделяме едно от друго богословието, литургията, аскетиката и мистиката, защото всички дарове на Небесния Отец са свързани един с друг чрез Светия Дух в едно-единствено събрание на Тялото Христово.

Литургичното място на експлицитното богословие притежава също значима нагледност. Истинската прослава на Бога предхожда извършването на самите тайнства. Така, изповеданието на вярата предхожда светото Кръщение,  Евхаристията (в края на литургията на оглашените) и пред светотайнското прощаване на греховете. Всеки трябва да бъде способен да каже: “Вярвам”, и да го каже така, както го казва Църквата, за да добие истинската свобода на Божиите деца в Светия Дух, чиито пътища са тайнствата.

Този подход не е само запазване на педагогиката на древния катехизис. Той се съгласува с вътрешните закони на духовното познание, с мистичното богословие; само чрез Светия Дух ние изповядваме, че Иисус Христос е Господ (1 Кор 12:13), и само защото изповядваме, че Христос е Син Божи, Светият Дух ни се дава в Своята пълнота. По такъв начин всеки от нас има достъп към благодатта на Светия Дух в тайнствата, и особено в Евхаристията, в съответствие със своята вяра. Причината е отново в това, че именно чрез вярата си ние се включваме в Тялото Христово, за да станем причастни към това Тяло и тази Кръв, изпълвайки се с невидимия Дух.
Всички тези истини намират своето отражение в съвременната богословска мисъл. Например, документът, създаден и единодушно приет от международната комисия за богословски диалог между Римокатолическата и Православната църкви в Бари през юни 1987 г., гласи, че общата вяра е условието за единството и общението в тайнствата: “Общението в тайнствата е невъзможно без общност във вярата, както в широк смисъл, така и като догматични формулировки” (гл. 3) (Виж: “Бари, 1987 г., Нови Валаам, 1988 г., Баламанд, 1993 г. Международна смесена богословска комисия”, с. 21. — Ред.).


Пречките за общението в тайнствата са преди всичко не от каноничен вид. Дори в рамките на каноничните граници на Църквата на отците отделният човек може често да има изопачена вяра и фактически да не бъде в общение с Църквата, дори и да се е “родил православен”! Разногласията във вярата между различните християни по въпросите, засягащи общението на светиите и учението на Църквата, са достатъчно многобройни...

Струва ни се, че наистина неотложният проблем е в сферата на катехизацията, може да се каже дори – на евангелизацията на християните. Първото, което трябва да осъществим с нейна помощ, е по-доброто участие в литургичния и сакраментален живот и придобиването на църковно съзнание. Всеки епископ и всеки свещеник иска верните да станат истински съ-служители, съзнателни участници в светите тайнства. Това желание очевидно предполага и желанието верните да бъдат по-добре подготовени за редовно причастяване с Тялото и Кръвта Христови, защото  общението в тайнствата е норма на литургичния живот. В по-широк план, мислейки за всички онези християни, които не общуват помежду си, защото не са “в общение”, и за всички хора, които са лишени от причастие, защото не са повярвали още в Христа и Неговата Църква, ние трябва да търсим не пътищата на прозелитизма, а тези на евангелизацията, което е в съгласие с Господ и отговаря на Неговата последна заповед.
 “Горко ми, ако не проповядвам Евангелието”, възкликва апостол Павел.

(със съкращения)
Превод Андрей Романов



Продължението на Тайната вечеря


Автор Волоколамски митр. Иларион Алфеев,

превод Анна Маринова

1_110.jpgТайнството Причастие съществува в Църквата от тогава, когато на Тайната вечеря Господ Иисус Христос преломи хляба и като го раздаде на Своите ученици, каза: „Това е Моето тяло, което за вас се преломява; това правете за Мой спомен”. След това Той взе в ръце чашата с вино, подаде им и каза: „Тази чаша е Новият Завет в Моята кръв, която за вас се пролива”. След кръстната смърт на Учителя Неговите ученици се събираха на Евхаристия за преломяване на хляба и вкусване на вино във възпоменание на страданията, смъртта и възкресението на Спасителя Господ.  Евхаристията стана тази основа, на която се съгради Христовата Църква. Нали в първите десетилетия след смъртта и възкресението на Христос Църквата няма нищо друго освен извършването на спомена за Него: още ги няма Евангелията, не е оформено догматическото и нравствено учение. Това, което съединява учениците, това, което именно ги прави Църква, е съвместният им живот в Христа, тяхното спомняне за Спасителя, което намира своя най-висш израз в Евхаристията, когато те се причастяват под вид на вино и хляб с Тялото и Кръвта Христови за спомняне на Неговата смърт и възкресение. По-късно се явяват Евангелията и посланията на светите апостоли, т. е. Свещеното Писание на Новия Завет. Още по-късно са формулирани християнските догмати и се появява стройната система на християнското богословие – всичко това не може да съществува без Църквата. Но първоначалният и основен „формиращ елемент” на Църквата е именно Евхаристията.

Събирайки се за Евхаристия, ние „се вливаме” в това приемство на евхаристийния опит, което съществува в Църквата от времето на Христа и което никога няма да бъде прекъснато.  Даже и в най-тежките и трудни години по време на гоненията Евхаристията е продължавала да се извършва в християнските общини.


По време на съветския атеизъм на Църквата практически са отнети всички права. Забранена е проповедта, свещениците не могат свободно да говорят за Христа, забранено е религиозното образование на децата и участието им в богослужението, практически не се издава християнска литература и Библията е недостъпна за повечето хора. И без съмнение Църквата Христова продължава да съществува и преди всичко се съхранява в Евхаристията, защото това тайнство се извършва постоянно. Ако не било възможно  да го извършват явно – го извършват тайно. Затворниците в Соловец – епископи и свещеници извършват Литургия през нощта,  лежейки на наровете, като за престол им служили гърдите на един от епископите.  И всеки път, когато се извършва Евхаристия в каквито и условия да се случва това – то тя е тази Евхаристия, която на Тайната вечеря е извършва Спасителят в кръга на Своите ученици.


Трябва да знаем, че Литургията, която се извършва днес, - не е само възпоменание, не е само повторение на събитията, които са се случили в миналото, а е пряко продължение на Тайната Вечеря. Свещеникът или епископът – предстоятелят на евхаристийното богослужение произнася същите думи, които Христос произнася на Тайната вечеря: „Вземете, яжте, това е Моето тяло, което за вас се преломява... Пийте от нея всички, това е Моята кръв на Новия Завет, която за вас и за мнозина се пролива...” Свещеникът не действа със своята сила, но с Божествена сила; той заема мястото на Самия Христос, единственият истински Извършител на Литургията. В този случай свещеникът е само оръдие в Божиите ръце. Ако при други случаи свещенослужителят може да привнесе в своето служение нещо лично – например в пастирското слово, в увещанието, в беседата с хората и т. н. то в момента на извършването на Литургията той изпълнява само една функция – явява, представя Христа и Христос действа чрез него.


Затова в Православната Църква съществува традиционно, установено през вековете почтително, уважително отношение към свещения сан - не към свещеника като човек, който има този сан, но именно към свещения сан, чрез който Христос непосредствено общува с хората. И така, когато свещеникът произнася думите на Христос на Тайната вечеря, ние трябва да знаем, че чрез него говори Самият Христос. Целувайки ръка на свещеника, ние в действителност целуваме ръка на Христа, защото в този случай свещеникът явява Христовото присъствие. И цялата Евхаристия, цялата Божествена Литургия – от начало до край се явява това откровение на Божието присъствие, което никога няма да прекъсне. В една от сирийските Църкви – така наречена Асирийска Църква на Изтока има обичай, който в тази Църква се приема за тайнство. Когато се подготвя тестото за евхаристийния хляб, в него се добавя частичка от хляба от предишната Евхаристия. Този обичай е свързан с преданието на Асирийската Църква, съгласно което апостол Йоан Богослов, за разлика от останалите апостоли, на Тайната вечеря получава от Христос две частици от Христовото тяло. С едната той се причастява, а другата запазва за извършване на Евхаристия. Смисълът се състои в това, че евхаристийният хляб, с който се причастяваме днес, е същият хляб, който е бил осветен от Самия Христос. По такъв начин съвременната Литургия не се явява обикновено повторение на това, което някога извършва Христос. Тайната вечеря се актуализира всеки път, когато се извършва Литургия.


Какво става с нас, когато се причастяваме със Светите Христови Тайни? Разбира се, става онтологично изменение на нашето човешко естество и това изменение е дълбоко вкоренено в самата тайна на Боговъплъщението. Християнството не е само религия, която довежда хората към Бога. И не е само път, който довежда човека до тези духовни висоти, където той се среща с Бога. То е и път, по който Бог Сам премина към човека – това е път на Божественото снизхождение. И независимо от това, колко високо се качваме по „лествицата” („стълбицата” – бел. прев.), която води към Бога, колко сме преуспели в добродетелите, най-същественото в делото на нашето спасение вече е извършено от Самия Бог: Бог е станал човек, ставал е такъв каквито сме ние, станал е Един от нас, за да изживее нашия човешки живот с радостите и скърбите му, с намирането и загубата, с победите и пораженията ни. И тази тайна на Боговъплъщението, която надвишава човешкото разбиране, която не е възможно да бъде рационално обяснена или осъзната, ни се разкрива чрез Евхаристията.


Причастявайки се, ние приемаме в себе си Тялото и Кръвта на Бога, Който стана Човек. С други думи, по този начин става нашето същностно, онтологично съединение с Божеството. Ние не само общуваме с Бога, но Бог влиза в нашето естество, при което това става не по някакъв символичен или духовен начин, но абсолютно реално – Тялото Христово става наше тяло и Кръвта Христова започва да тече в нашите жили. Никоя друга религия не може да даде това на човека. Именно в това се състои уникалността на християнството – Христос не е само учител, не е само нравствен идеал за човека, Той става за него Храна и човек вкусва Бога, съединявайки се с Него духовно и телесно.


Как трябва да се приготвим да приемем в себе си Христос? Как трябва да живеем, за да бъдем достойни за причастие с Тялото и Кръвта Христови? Преди всичко трябва да кажем, че няма човек, който да би бил достоен за светите Христови Тайни. Няма човек, който по своите качества, по начина си на живот да съответства на това, което ние приемаме в Причастието, на тази святост и божественост, която прониква хляба и виното в Евхаристията. „Никой от свързаните с плътски похоти и страсти не е достоен да дойде или да се приближи към Тебе” – така се казва в една от молитвите, които свещеникът чете по време на Литургията на Василий Велики и Литургията на Йоан Златоуст. Затова ние трябва да осъзнаваме, че ние сме винаги недостойни и никога няма да бъдем достойни за Причастието. Не трябва да мислим, че ще станем достойни, ако се причастяваме по-рядко или че ще станем достойни, ако по някакъв особен начин се подготвим за Причастие. Ние винаги оставаме недостойни и нашето човешко естество на духовно, душевно и телесно ниво винаги ще бъде неадекватно по отношение на тайнството Причастие. Без съмнение трябва да пристъпваме към Причастието и осъзнавайки своето недостойнство вътрешно да се готвим да приемем в себе си Христа.


Когато стоим пред светата чаша, всеки от нас изповядва пред Бога, че е първият от всички грешници – „от тях първи съм аз”. И това не е църковна риторика, това чувство трябва да изниква в нас всеки път, когато пристъпваме да приемем светите Тайни. При това, това чувство не е възможно изкуствено да го създадем в себе си – не трябва да се насилваш да мислим, че си по-лош от другите хора, не трябва да извикваш в себе си чувството за погнуса към себе си. Не това иска от нас Църквата. Пристъпвайки към светата чаша, ние не трябва да се сравняваме с другите хора, а да поставим сами себе си пред праведния Божий съд и Божията любов. И ако ние се проникнем от благоговейно чувство на Божието присъствие и предстоене пред Божието лице, тогава всеки от нас наистина ще се почувства пръв от грешниците.


И така, всеки път, когато се подготвяме за Евхаристия, трябва да започнем вътрешен път към причащаването – с осъзнаване на нашата греховност, на нашето недостойнство и нашето безсилие да изменим каквото и да било в себе си по радикален начин. Това първо.  


Вторият момент, свързан с подготовката ни към Причастието, е осъзнаването, че с целия си живот и през целия си живот трябва да се готвим за Причастие. Мнозина смятат, че подготовката за Причастие се свежда само до това да се съблюдава пост няколко дни, да се прочете някакво число молитви, да не се яде и пие сутринта. Да, това е нужно да се прави, но това е само спомагателно средство. Подготовката за Причастие се състои в това да живеем по християнски. Ако се причастяваме, но в нас нищо не се случва и ние оставаме такива, каквито сме били по-рано, ако се причастяваме, но няма реална промяна в нашия живот, то Причастието за нас е напразно. Никой от нас не може да бъде достоен за свето Причастие, но Причастието може всеки път да става за нас път към духовно обновление и преображение на целия ни живот. От друга страна Причастието може да се приема „за съд и осъждане”. Затова и ние се молим пред светата чаша: „Господи, да не ми бъде за съд или осъждане причастяването с Твоите свети Тайни”.


Кога Причастието става „за съд и осъждане”? Когато животът на човека не съответства на това, към което призовава това тайнство, когато човек, причастявайки се, остава равнодушен, когато Причастяването става по навик, автоматично. Ако сме си внушили, че трябва да се причастяваме само веднъж в годината или в месеца, но при това не подхождаме с всяка сериозност към приемането на светите Христови Тайни, такова Причастие може да ни бъде „за съд и осъждане”.


На Велики четвъртък когато в Църквата се извършва ежегодно възпоменание на Тайната Вечеря, ние чуваме за човек, който се причастява недостойно. Това е Юда, който заедно с останалите ученици присъства на Тайната вечеря. То е свидетел на живота на Христа, слушател на Неговата проповед, свидетел на извършените от Него чудеса. Нещо повече – той проповядва Христа заедно с другите апостоли, които Христос изпраща на проповед по време на живота Си. И без съмнение той се причастява „за съд и осъждане”. И става така, че той взимайки хляб от ръцете на Господа в състояние на раздвоеност, когато заедно с Бога за него се появява друга ценност – парите, които той в края на краищата предпочита пред Божествената Правда, Самата Тази Правда, с Която той се среща в лицето на Иисус Христос.


Ние трябва да пристъпваме към Причастие без каквато и да била раздвоеност, всецяло предавайки себе си в ръцете на Господа. Всеки от нас, пристъпвайки към светата чаша трябва да казва: „Да, Господи, аз наистина съм пръв от грешниците. Аз съм недостоен и никога няма да бъда достоен за Причастие, но аз жадувам да приема в себе си Твоите Тяло и Кръв, защото искам да променя своя живот. И макар, може би, до сега това не е ставало, аз искам да положа начало”. Всяко причастяване трябва да бъде ако не начало на нов живот, то поне, най-малко опит за започване на нов живот. Причастявайки се със светите Христови Тайни ние трябва да молим от Бога Той радикално да измени нашия живот, защото Божието присъствие трябва да освети нашия живот от неговото начало до неговия край.


При ръкоположението в свещенически сан свещеникът получава от епископа частица от Христовото Тяло с думите: “Вземи този Залог и Го съхрани цял и невредим за Когото ще бъдеш изпитан на Страшния Христов съд”. Тялото Христово му се дава като залог за това той да работи над себе си и да се стреми Христос, с Когото той се е съединил духовно и телесно, да живее в него и да действа чрез него, та той да бъде този орган, чрез който действа Бог. И ние, които при Причастието приемаме Тялото и Кръвта Христови ще бъдем „изпитани” на Страшния съд, където ще се окажем с хора от други религии и такива, които не са вярващи. И именно нас, християните, тези които сме приемали светите Христови Тайни ще ни питат какъв е бил плодът от това Причастие, какво то е внесло в нашия живот, как то го е изменил. Разбира се, това е голяма отговорност и ние, пристъпвайки към светите Христови Тайни, трябва да я чувстваме.


Нещо важно. Причастилият се със светите тайни трябва веднага да започне подготовката за следващото Причастие. Приемайки Христовите Тайни, ние носим в себе си Христос. Ние ставаме подобни на човек, който носи чаша напълнена до края с вино или вода: ако той бъде невнимателен, то може да разлее част от течността, а ако се подхлъзне  и падне, то  ще загуби всичко, което е било в чашата. Като се причастяваме с Христовите тайни, ние трябва да съзнаваме Какво и Кого носим в себе си. И от момента на Причастието, без почивка, без прекъсване трябва да започне подготовката ни за следващото Причастие. И не трябва да мислим, че причастявайки се днес, то за следващата Евхаристия можем да се подготвим за ден или за три дни преди нея, а в останалото време можем да живеем така като че ли Христос не присъства в нас. Ние никога не трябва да забравяме за Христа, с Когото сме се съединили духовно и телесно.


Дните преди Причастието – това разбира се е времето, когато трябва особено съсредоточаване, особено въздържание. Но съществуват различни правила относно поста преди причастие. Някои свещенослужители изискват хората да постят преди причастие три дни, други смятат че е достатъчно да се пости един ден, трети благославят да се причастяват в неделя тези, които са постили в сряда и в петък. Отсъствието на единомислие по този въпрос свидетелства за това, че правилата за поста преди причастие са с твърде късен произход. И са се появили тогава, когато хората са започнали да се причастяват рядко.


Нека да си спомним как се извършва Евхаристията в апостолско време. От посланията на апостол Павел знаем, че Евхаристията е завършек на трапезата. Тази трапеза продължава през цялата нощ и преди утрото завършва с преломяване на хляба във възпоменаване на Спасителя. Естествено, тогава няма никакъв евхаристиен пост. Евхаристията израства от съвместното вкусване на храна и завършва с агапа – трапеза на любовта, която продължава цяла нощ. При това при внимателно четене на посланията на апостол Павел става ясно, че тази трапеза няма нито символичен характер, нито е постна. В едно от своите послания апостол Павел говори, че на тази трапеза човек не трябва да се опива (1 Кор. 11:21).


Но евхаристийната  трапеза не  е само вкусване на храна или пиене на вино, тя не е развлечение. Тази трапеза завършва в невидимото присъствие на Христос, Който казва: „Нима могат сватбарите за постят, когато е с тях младоженецът?” (Мк. 2:19). Евхаристията е този момент, когато Женихът е със синовете „в брачния чертог”, когато Самият Христос присъства – чрез предстоятеля, като извършва Евхаристията – Тайната вечеря. Всичко започва с вкусването на храна, но постепенно възлиза на по-високо ниво – от земната към небесната храна. Не случайно вкусването на храна се съпровожда с четене на Свещеното Писание, молитви и псалми. След това, когато трапезата приключва, този, който я е възглавявал – апостол, епископ или презвитер произнася благодарствена молитва.


Това благодарение и днес е централният момент от Литургията – той е така нареченият „евхаристиен канон”. Както и гръцката дума „евхаристия”, която означава „благодарение”. Това е благодарение не само за извършващата се трапеза, но благодарност за живота на цялото човечество, за целия свят. Ако днес се вслушате в молитвите на Евхаристията, в евхаристийния канон, особено на Литургията на свети Василий Велики, ще видите, че в тези молитви пред нас се разкрива историята на целия свят. Ние благодарим на Бога за това, че Той създаде света и човека, за това, че Той приведе всеки от нас към живот, за това, че за всеки от нас Той стана Човек, страда и умря на кръста. Благодарим на Бога за това, че Той слезе в ада та и там да бъде проповядвано Евангелието, за да изведе от там тези, които са се намирали там. Благодарим на Бога за извършването на тази Тайна вечеря в която под вид на вино и хляб ни преподава Своето Тяло и Кръв за Причастие.


В древната Църква Евхаристията не е само обикновена трапеза – тя е тържествена, празнична трапеза. И сега Евхаристията съхранява характера на празничното богослужение. Не случайно, когато във великопостните дни изминаваме покаен път, Евхаристията се отменя та да можем по друг начин да преживеем съпричастието с Христос – без празничното и благодарствено настроение на Евхаристията. Великият пост е замислен като подготовка, като време, когато в някои дни се въздържаме от Причастие, за да осъзнаем неговата значимост, за да дойдем към Причастието с нещо ново, с нещо натрупано в себе си. 


Струва ми се, че в това се състои смисълът на тези правила относно поста преди Евхаристията, които съществуват днес в Църквата.


Казвам това, не за да престанете да постите и да се молите преди причастие и да започнете да се причастявате на сит стомах, както са правили апостолите. Днес няма такава практика. Но бих искал да осъзнаете какъв е смисълът, какво става при Евхаристията и в какво е смисълът при подготовката към Причастие. В историята на Руската Православна Църква има периоди, когато хората се причастяват твърде рядко. Така например през 19 век в Русия повечето от православните се причастяват веднъж в годината, а именно в събота преди първата неделя на Великия пост. Естествено, че дните за подготовка към Причастие тогава са дни на строг пост, време, когато човек трябва да събере себе си, да събере разпръснатия на части през изминалата година човек, докато не е приемал светите Христови Тайни. Разбира се, тази практика не е правилна, не съответства на първоначалния смисъл на Евхаристията.


Колко често да се причастяваме? Каноните на Църквата предписват да не се отклоняваме от Причастие без уважителна причина. В древната Църква по време на Литургията се причастяват всички присъстващи: хората идват на Литургия именно за Причастие, а не само да се помолят и да си отидат. Във Византия на тези места, където Евхаристия се служи всеки ден хората могат да се причастяват даже ежедневно, а там, където Евхаристията  се извършва в неделните дни, както това става в повечето енории, се причастяват веднъж в седмицата. През четвърти век свети Василий Велики отговаряйки на въпроса колко често трябва да се причастяваме, пише: “Добро и полезно би било да се причастяваме всеки ден, но ние се причастяваме четири пъти в седмицата: сряда, петък, събота и неделя”. Минималният времеви промежутък между две Причастия е литургическия ден: не бива да се причастяваме повече от веднъж на ден. Когато се причастяваме на Велика събота, а след това в пасхалната, то реално промеждутъкът е по-малък от 24 часа, но Пасха е нов литургически ден. Но като правило – хората не се причастяват по-често от веднъж в седмицата с изключение на особените дни – такива като Велики Четвъртък, Велика Събота, Пасха. Някои не чувстват в себе си достатъчно сили, достатъчно силен дух или желание да се причастяват всяка неделя, те се причастяват веднъж в месеца. Но месецът, който те прекарват от Причастие до Причастие трябва да бъде за тях време постоянно ново вътрешно приготвяне за приемане на светите Христови Тайни.


Не трябва да се отговаря еднозначно на въпроса колко често трябва да се причастяваме. Аз бих казал така: в идеалният случай трябва да се причастяваме на всяка Литургия. В същото време трябва трезво да оценим възможностите си. Всички живеем на различни нива на интензивност на духовния живот и не всеки може ежедневно да отдава самия себе си на Бога. Често ние не можем да организираме живота си така, че да пристъпваме към Причастие даже веднъж в седмицата. Затова не може да има един общ за всички ритъм. В същото време е важно Причастието да не се превръща в рядко събитие, което става само при дадени случаи например в деня на именния светец или по големите празници, да кажем само на Пасха и на Рождество. Но ако ние пристъпваме към светата чаша няколко пъти или веднъж в седмицата, веднъж на две седмици или в месеца, Причастието трябва да бъде този център, около който израства целия ни живот. Казано по друг начин – целият наш живот трябва да стане Евхаристия. Молейки се, ние искаме от Господ, Той да ни даде сили целия си живот, с всяко дело и слово ние да благославяме Бога „по всяко време”, душата ни да хвали Господа та да въплъщаваме в живота си Неговите заповеди.


Особено важно пред Причастие е да прочетем молитвите към Светото Причастие. Тези молитви дават на човека възможност да се настрои на съответната тоналност, дават му да разбере в какво е смисъла на Причастието. Тези молитви са много дълбоки и съдържателни. И тяхното четене никога не трябва да се превръща във формалност, в рутина.


Има и обстоятелства когато не ни стига времето да подготвителните молитви и най-многото което можем да направим е да съберем сили и да дойдем за Литургия. В подобни случаи не трябва да мислим, че не прочитайки молитвите ние автоматично се лишаваме от право на Причастие. Ние можем да прочетем една молитва за свето Причастие, но ако я прочетем с внимание, с пълно проникване във всяка нейна дума, това вече не е малко.


Освен това не трябва да забравяме, че самата Литургия е молитвена подготовка към Причастие. Идвайки на Литургия, ние се потапяме в тази стихия, която подобно на морски вълни, които закарват лодката в пристанището след час и половина – два ни довежда към светата Чаша. И ако внимателно се вслушваме в думите, които се пеят и четат по време на службата, ще установим, че нашето преживяване на Божествената Литургия е подготовка към Причастието. Литургията започва с възгласа: „Благословено е царството на Отец и Син и Светия Дух”. Тези думи веднага ни потапят в тайната на Света Троица. След това ние чуваме антифоните когато сме призовавани да благославяме Бога: „Благославяй, душо моя Господа. Благословен Си Господи. Благославяй душо моя Господа и цялата моя вътрешност Неговото свято име”. Това означава, че нашето сърце, нашите помисли, всичко, което е вътре в нас, трябва да се преориентира да възхвалява Бога. След това чуваме заповедите на Блаженствата – правила, по които трябва да се устройва нашият нравствен и духовен живот. Слушаме апостола и Евангелието, които също са обърнати към нас и трябва да ни накарат да се замислим за смисъла на християнския живот. След Херувимската песен, когато Светите Дарове се внасят в олтара, започва същинската евхаристийна част на богослужението, т. е. тази, която непосредствено се отнася към претворяването на хляба и виното в Тяло и Кръв Христови. И всичко това е подготовка към причастяването, което увенчава Литургията, заради което се извършва Литургията.


Може би не всички знаят, че исторически Малкият и Великият вход са не само църковни церемонии. Малкият вход става в този момент, когато вярващите влизат от притвора в храма, понеже цялата първа част на Литургията се е извършвала в притвора. Четенето на Апостола и Евангелието, проповедта, молитвите за оглашените – всичко се извършвало в централната част на храма. След това от храма се отделят оглашените, т. е. тези, които още не са се кръстили и затова  не могат да се причастят: и понеже не могат да се причастят, не са длъжни да присъстват на самата Евхаристия. Великият вход е моментът, когато свещенослужителите влизат в олтара и там внасят хляб и вино, което по-рано е било принесено от вярващите в храма в качеството на приношение – „проскомидия”. След това следва тази евхаристийна молитва, която за съжаление повечето от нашите енориаши не чуват и не знаят, защото според днешната практика тя, както и някои други молитви, се четат от свещеника „тайно”, но първоначално тази молитва се е чела на глас. В практиката на някои поместни Православни църкви, а и в някои храмове на Руската православна църква тези молитви се четат на глас и тогава вярващите могат да слушат това, заради което всъщност се извършва Евхаристията – самото това благодарение, което по приемство ни е предадено от светите апостоли.


Божествената Литургия в този вид, в който е дошла до нас, се явява някакъв образ, икона на целия човешки живот. Ако възприемаме Литургията като ръководство към действие, и тези думи, които се четат, се пеят и се произнасят на Литургията - като образец, по който ние трябва да живеем нашия живот, то с времето ще дойдем до това, че целият наш живот ще стане Литургия, т. е. всичко което ние правим ще бъде посветено на Бога. И това ще стане не само в момента на причастието, не камо когато се намираме в храма или се молим в къщи, но и при други обстоятелства – на работа, в семейството и даже на почивка, ние няма да се отделяме от Бога, но ще живеем в постоянно чувстване на Неговото присъствие, като посвещаваме на Бога всичко, което правим и в професионален, и в човешки, и в духовен план. Мисля, че именно заради това ние се причастяваме и именно в това се заключава целта, която сме поставили пред себе си – нашият живот да се преобрази по образа на Христа, на Бога, Който стана Човек и той да стане една непрекъсната Литургия, едно непрестанно помнене и благодарение на Бога.


Въпроси и отговори:


– Доколкото разбрах, в XIX век са се причастявали само веднъж в годината – в първата събота на Великия пост? Но защо именно в първата събота?


– Защото тогава от понеделника до петъка на първата неделя на поста цяла вярваща Русия е говеела и е постила: следователно, не трябвало специално да се пости преди Причастие. Но възниква въпросът: доколко ефективно се явява Причастието веднъж в годината? Може ли то да измени човешкия живот? Спомням си думите, казани по този повод от отец Александър Елчанинов: “Урок, който се получава веднъж в годината, нищо не носи”. Впрочем, по-добре е да се получи урокът макар и веднъж в годината, отколкото въобще да не се получи.


– Ако човек не се причастява, то има ли смисъл да остава на Литургията на верните?


– И да, и не. В древнохристиянската практика във всеки храм има група хора, които се подготвят за встъпване в Църквата и не могат да се причастят, защото още не са станали пълноценни членове на Църквата, тъй като още не са приели тайнството Кръщение. Това са така наречените оглашени. Но за тях съществува специална програма, те ходят на занятия и самата Литургия на оглашените е ориентирана към обучени, катехизация. Сега Литургията на оглашение фактически е станала част от евхаристийното богослужение и границата между Литургията на оглашените и Литургията на верните само условно може да се прокара. Смятам, че днес хората, които не са кръстени, или пък се намират в числото на каещите се или просто не са допуснати до Причастие  - за тях все пак е полезно да присъстват на Литургията на верните, макар и това да противоречи на раннохристиянската практика. За съжаление в съвременната Православна църква няма постоянна програма за обучаване на хората чрез оглашение, а затова оглашението става даже чрез самото пребиваване в църквата, слушането на молитвите, на проповедта (в повечето наши храмове проповедта се произнася в края на Литургията, е не по време на Литургията на оглашените).


– Ако тайнството Евхаристия е най-важното в живота на Църквата, то може ли да се смята, че съществува определена диференциация на тайнствата, която да приема, че останалите тайнства само подготвят човека за тайнството Евхаристия?


– Смятам, че да. Например тайнство Кръщение, което заедно с тайнството Миропомазване съставлява един богослужебен чин, се явява тайнство на влизането в Църквата, но това възхождане няма да е пълно, ако човек не се причастява със светите Христови Тайни. Следователно в някакъв смисъл тайнството Кръщение се явява път към Евхаристия. Същото може да се каже и за изповедта. В съвременната практика тя  пряко е свързана с Евхаристията, а в древната практика няма такава връзка. Но смисълът на изповедта е в това, човек да принесе покаяние за своите грехове, да се очисти, а това очистване е нужна отново за участие в Евхаристията. Може да се каже, че Евхаристията е връх на целия тайнствен живот на християнина в Църквата. Не случайно Дионисий Ареопагит назовава Евхаристията „тайнство на тайнствата”.


– Каква е връзката между Литургията и времето? Какво означава „литургично време”?


– Когато се потапяме в стихията на Литургията, ние излизаме от стихията на времето, ставаме неподвластни на времето. Литургическото време тече съвсем различно от обикновеното. Литургията разбира се продължава някакво време – час и половина – два часа, но това време е несъизмеримо с друго, което продължава час и половина – два часа и което ние прекарваме на друго място. Това може да се сравни с усещанията на космонавтите в космоса. Ние смятаме тяхното време по нашия календар, а при тях то тече по друг начин. Приемството на Евхаристията, което идва от Тайната вечеря, е нашето възхождане в миналото на Църквата. Участвайки в Евхаристията, ние събираме в себе си хилядолетния опит на битието на Църквата – не само християнския, но и старозаветния, т. е. практически опита на цялото човечество. Това първо.


А второ – това, че нашето участие в Евхаристията определя нашата бъдеща посмъртна съдба. На Пасха ние пеем в канона, написан от преподобни Йоан Дамаскин: „Дай ни напълно да се причастим с Тебе в невечерния ден на Твоето Царство”. И “невечерния ден” указва именно на отсъствието на времено. В някакъв момент нашият земен живот се прекратява и тогава ние идваме в друго,битие, където извън времето може да бъдем отлъчени от Бога, ако не сме Му причастни или пък да се съединим се с Бога още по-пълно, отколкото се съединяваме с Него в причастието. На земята ние се съединяваме под вид на вино и хляб с Бога в Евхаристията, а тогава няма да има вече хляб и вино, но Самият Христос. И от това дали се причастяваме или не, дали Причастието става реален опит на съединението с Христос и до колко, зависи какво ни чака в бъдещия живот – каква ще бъде степента на нашата близост до Христа или отдалеченост от Него.


– Може ли Бог да не допусне някого до причастие ако той е извършил зли дела?


– Бог винаги знае за цялото зло, което можем да извършим, сме извършили, извършваме или ще извършим в бъдеще. Но това не може да ни бъде оправдание. Да, Бог не винаги ни спира. В някои случаи Бог слага край на злите дела на човека, но в повечето случаи Той търпи греховете на хората. Даже знаейки, че даден човек ще се причасти „за съд и осъждане”, Той все пак не го отлъчва от причастие. Но понякога Бог дава на човека някакъв видим знак, като го кара да се замисли за своето духовно състояние. Всички знаете случая с Мария Египетска, когато тя пожелава да влезе в храма, но някаква сила я отблъснала. Осъзнавайки, че това е Божий знак, тя все пак влиза в храма и се причастява. В този момент тя още не е готова за причастие, но то става за нея някакъв залог, даден й, за да измени своя живот.


В тази поразителна история, която слушаме по време на Великия пост, е интересно и друго. Мария Египетска, след като се причастява  със светите Христови Тайни, отива в пустинята и в течение на много години не участва в Евхаристията, защото в пустинята няма нито храм, нито свещеник. След като след много години се среща със Зосим, тя го моли да я причасти. По време на пребиваването й в пустинята тя няма текстовете на Свещеното Писание и все пак, без съмнение тя е могла да ги научи наизуст. Като се оказва в коренно различни условия, тя не може да се причасти по този начин, по който се причастяваме ние, но очевидно това ставало по друг начин. Известно е, че много отшелници, които живеят в пустинята с години, не влизат в храмовете и живеят без Евхаристия. Заедно с това съществува предание, че някои от тях са причастявани от ангели. Каквото и да се е случвало там, тези нища могат да се разбират като указание за разнообразните начини, по които хората идват при Бога, а също и за това, че някои светии още в земния живот са се причастявали „напълно” за разлика от другите хора.


– Можем ли докрай да преодолеем в себе си раздвоенността?


– Не само можем, но и трябва. Това е задача, която стои пред всеки християнин. Именно заради това и живеем в Църквата, за да преодолеем в себе си „стария човек” и да се възродим за нов живот. Църквата дава възможност на човека да преодолее раздвоеността и да възлезе на това ниво, на което човек намира целостта, загубена в следствие на грехопадението.

Великопостна беседа в храма на св. великомъченица

Екатерина във Всполье



Бог Троица

Митрополи́т Иларио́н 
(в миру Григо́рий Вале́риевич Алфе́ев
24 июля 1966Москва) — архиерей Русской православной церкви;
31 марта 2009 года — епископ Волоколамский 
1 февраля 2010 года митрополит), викарий Патриарха Московского и всея Руси, председатель Отдела внешних церковных связей Московского Патриархата
2003 - 2009 eпископ
Венский и Австрийский, временно управляющий Будапештской и Венгерской епархией,
 “Тайнството на вярата. Въведение в православното догматическо богословие”


превод Радостина Ангелова

За да направят учението за Троицата по-достъпно за разбиране, светите отци понякога прибягвали до аналогии и сравнения. Например, Троицата може да се сравни със слънцето: когато казваме “слънце”, имаме предвид самото небесно тяло, но също слънчевата светлина и слънчевата топлина. Светлината и топлината се явяват самостоятелни “ипостаси”, въпреки това те не съществуват изолирано от слънцето. Също и слънцето не съществува без топлината и светлината… Друга аналогия: водата, изворът и потокът: едното не може без другото… Човекът има ум, душа и слово: умът не може без душата и словото, иначе той би бил без-душен и без-словесен, но и душата и словото не могат да бъдат без-умни. В Бога са Отец, Слово и Дух, и както казвали защитниците на “единосъщието” на Никейския събор, ако Бог Отец някога е съществувал без Бог Слово, това означава, че Той е бил без-словесен или не-разумен.

Но аналогии от подобен род също не могат да обяснят нищо по същество: слънчевата светлина, например, не е нито личност, нито самостоятелно битие. По-просто би било да обясним тайната на Троицата, както това направил свети Спиридон Тримитунтски, участник в Никейския събор. Според преданието, когато го попитали как може Трима да бъдат едновременно Един, той вместо отговор, взел в ръцете си една тухла и я стиснал. От омекналата в ръцете на светеца пръст  се издигнал пламък, а надолу потекла вода. “Както в тази тухла има и огън, и вода, - казал светителят, - така и в Единия Бог има три Лица…”

Друга версия на същия разказ (а може би разказ за друго подобно събитие) се съдържа в деянията на Никейския събор. Един философ дълго спорил с отците на този събор, опитвайки се да докаже логически, че Синът не може да бъде единосъщен с Отца. Уморени от дългите дебати, всички искали вече да се разотиват, когато изведнъж в залата влязъл някакъв обикновен старец пастир (отъждествяван със свети Спиридон) и заявил, че е готов да спори с философа и да опровергае всички негови доводи. След което, обръщайки се към философа и поглеждайки го строго, казал: “Слушай, философе, Eдин е Бог, Създателят на небето и земята, сътворил всичко чрез силата на Сина и със съдействието на Светия Дух. Този Син Божий се въплъти, живя сред хората, умря за нас и възкръсна. Не се труди напразно да търсиш доказателства за онова, което се постига само чрез вяра, но отговори: вярваш ли в Сина Божий?” Поразен от тези думи, философът само успял да промълви: “Вярвам”. Старецът казал: “Ако вярваш, тогава ела с мен в църквата и там ще те приобщя към тази истинна вяра”. Философът веднага станал и последвал стареца. Излизайки, той казал на присъстващите: “Докато ми доказваха с думи, аз на думите противопоставях думи, но когато из устата на този старец се яви божествената сила, думите не можаха да противостоят на силата, защото човек не може да противостои на Бога”...

Бог Троица не е някакво застинало съществуване, не е покой, неподвижност, статичност. “Аз съм вечно Съществуващият”, - казал Бог на Моисей (Изх. 3:14). Същeствуващ - означава живеещ, обитаващ. В Бога е пълнотата на живота, а животът е движение, явление, откровение. Някои от Божествените имена, както видяхме, имат динамичен характер: Бог бива сравняван с огън (Изх. 24:17), с вода (Иер. 2:13), с вятър (Бит. 1:2). В библейската книга Песен на Песните жената търси своя възлюбен, който бяга от нея. Този образ е преосмислен в християнската традиция (Ориген, Григорий Нисийски) като стремеж на душата към вечно убягващия й Бог. Душата търси Бога, но едва Го намери, и отново Го изгуби, опитва се да Го постигне, но не може да Го постигне, опитва се да Го вмести, но не може да Го вмести. Той се движи с голяма “скорост” и винаги превъзхожда нашите сили и нашите възможности. Да намеря и да постигна Бога, означава самият аз да стана Божествен. Както, съгласно физическите закони, ако някое материално тяло започне да се движи със скоростта на светлината, то самото би се превърнало в светлина, така и душата: колкото е по-близо до Бога, толкова повече тя се изпълва със светлина и става светоносна...

Свещеното Писание казва, че “Бог е любов” (1 Ин. 4:8; 4:16). Но няма любов без любим. Любовта предполага съществуването на другия. Самотната изолирана монада може да обича единствено самата себе си: себе-любовта не е любов. Егоцентричната единица не е личност. Както човекът не може да се осъзнае като личност-персона освен чрез общуването си с други личности, така и в Бога не може да има персонално битие, освен чрез друго персонално битие. Бог Троица е пълнотата на любовта. Всяко Лице Ипостас е обърнато с любов към другите две Лица Ипостаси. Лицата в Троицата Се осъзнават  като “Аз и Ти”: “Както Ти, Отче, Си в Мене, и Аз в Тебе”, - казва Христос на Отца (Ин. 17:21). “Всичко, що има Отец, е Мое; затова казах, че (Духът) от Моето ще вземе и ще ви възвести”, - казва Христос за Светия Дух (Ин. 16:14). “В начало беше Словото, и Словото беше у Бога”, - така започва Евангелието от Йоан (Ин. 1:1). В гръцките и славянските текстове тук стои предлогът “у”,“при” : Словото беше “у Бога” (pros ton Theon). Подчертава се личностният характер на взаимоотношенията между Сина (Словото) и Отца: Синът не само се ражда от Отца, Той не само съществува у Отца, но е и обърнат към Отца. Така всяка Ипостас в Троицата е обърната към другите две Ипостаси.

На иконата “Пресвета Троица” от Андрей Рубльов, а и на други икони от същия иконографски тип, ние виждаме три ангела, седящи около масата, на която е Чашата – символ на изкупителната жертва на Христа. Сюжетът на иконата е заимстван от споменатия случай с Авраам (“Гостоприемството на Авраам”) – така се нарича това иконографско заключение), а Лицата на Троицата са представени обърнати едно към друго и едновременно към Чашата. На иконата сякаш се е запечатала онази Божествена любов, която царства вътре в Троицата, и най-висша проява, на която е изкупителния подвиг на Сина. По думите на светител Филарет (Дроздов), “любовта на Отца е разпъваща, любовта на Сина е разпъвана, любовта на Светия Дух тържествуваща със силата на Кръста. Кръстната жертва на Бог Син е също подвиг на любовта на Отца и на Светия Дух.



Баташките и Новоселските свети мъченици 2011

130 години от мъченическата смърт на Баташките християни: ПОКЛОН!


В деня на всички български светии РЕЛИГИЯ БГ отбелязва едно събитие, останало встрани от медийното пространство. Нерегистрираната Българска Старостилна Църква причисли към сонма на светците, по случай 130-годишнината от мъченическата им кончина, избитите християни от Батак.

Посвещава се на Баташките свети новомъченици
по случай 130 –та
 годишнина от мъченическата им кончина

Годините летят като подплашен кон,
а вашето клане се продължава...
И никой не долавя глухия ви стон,
и тънете в предателска забрава.

Посича ви не кървав турски ятаган,
А вашите свидни внуци и правнуци.
Секат душите ви безмилостно, без свян
все наши, български башибозуци.

Вероотстъпници главите ви секат,
Безродници на клада ви продават.
Базброй Пилатовци и Йуди позорят
Небесната ви мъченишка слава.

Момците ви – момци с лица на херувим –
Иродиади български посичат,
девойките ви – снежнобял ухаен крин –
черкези родни искат да похитят.

Дори на младенците ти, свети Батак,
посяга родний Ирод отомански,
да ги потурчи побеснял е пак,
изтръгнал своя корен християнски.

Клането продължава... И до тоя ден
отекват ударите на дръвника.
О, Господи! Глава се пада и на мен -
на злите страсти страстомъченика.


"По дирите на българските новомъченици", т.І, Баташките новомъченици



Смирено просим и вашите топли молитви, щото въпреки недостойнството ни Бог да ни дарува Своята благодат и щедрата Си помощ да продължим светото дело по издирване и обнародване на потъналите в забвение житийни сведения за български новомъченици, като следваме вярно и докрай и техния голготски път.


Но, Господи! Прости ми този гях голям
зарад баташките ни мъченици,
и изтръгни Ти моя кървав ятаган
от поразяващата ми десница.

И вместо нож в ръка – свещица ми сложи,
да я запаля пред светите мощи,
и вместо каменно сърце ми дай сълзи,
за да поискам прошка, сладка прошка ...

Иван Николов




Вяра и общество - 26 февруари 2011
Задушница е ден на любовта
 - протойерей Ангел Ангелов - гост на Бнт „Вяра и общество"

В деня на първата за годината Задушница с уважавания столичен свещеник разговаряме за почитта към починалите, за множеството суеверия, които все още я съпътстват, и за това, че най-важното нещо, което можем да направим за близките си покойници, е силната молитва за тях. От разговора на Горан Благоев с протойерей Ангел Ангелов ще научите също какво точно символизират основните храни, раздавани на помен, и какво е отношението на Църквата към кремирането на покойниците.

В същия брой ще ви покажем нещо, което не се вижда често в българските храмове. Ще видите как католиците от Русе поканиха за една от неделните си проповеди свещеника от съседната православна енория Стефан Стефанов, който им говори за така нужното единството между християните.





Камерен хор "св. Цар Борис Покръстител" Берлин

Източник: http://kirchenchorbg.de
Компактдискът "Ostkirchliche Gesδnge und bulgarische Volkslieder"
може да бъде купен също така и в българската православна църква "Св. Св. Кирил и Методий" Хамбург.

Sie kφnnen auch die Videoaufnahmen unseres Konzerts in Bialowieza, Polen (2009) in youtube finden:
По-вече информация за камерения хор "св. Цар Борис Покръстител" Берлин
ще намерите в интернет под адреса 
"Камерният хор на Българската православна църква в Берлин е основан през лятото на 2004 година. С благословията на Негово Преосвещенство Западно- и Средноевропейски митрополит Симеон, диригентката на хора - Боряна Черети-Величкова - основа хор, съставен предимно от студенти, обичащи православната хорова музика, но също така и от професионални певци. Вдъхновени от обичта си към църковната музика и българския фолклор, хористите репетират активно всяка седмица. Малко след основаването на хора почнаха и редовните участия в неделната литургия на българската църква, а след време хорът се прочу и сред другите църковни общности и почна да получава покани за концерти и други мероприятия."



e-mail : steladuleva@mail.bg

Стела ДулеваСтела Иванова Дулева е родена в гр. Разград, област Русенска, където завършва средното си образование. Дипломира се със специалност "Архитектура" във ВИАС, веднага след което печели конкурс за редовен аспирант към Катедра "Градоустройство" на ВИАС. В продължение на 12 г. живее и работи като архитект на свободна практика в гр. Пловдив. В този период е и хоноруван преподавател в Катедра "Промишлен дизайн" във ВХВП, и преподавател в Строителния техникум в града. Последните няколко години арх. Дулева живее в София и работи като архитект на свободна практика и хоноруван преподавател в Катедра "Градоустройство" в УАСГ. Основни области на професионален интерес са градоустройство и дизайн на градски пространства, история и теория на православна българска храмова архитектура. Автор е на студии и статии в научни сборници и периодични издания. Арх. Дулева е реализирала следните обекти в областта на храмовото строителство: православен храм "Св. Преп. Наум Охридски" в к-с "Дружба" - І, р-н "Искър" в София; църковен комплекс с православен храм "Св. Марина", неделно училище, църковен магазин, обществена трапезария и дом на свещеника в Асеновград (в строеж от 2002 г). По-значими спечелени конкурси с проекти за градоустройствени обекти в проектантското й творчество от последните няколко години са: реконструкция, преустройство и адаптация на Централни хали в Нов археологически музей в Пловдив - работен проект след спечелен конкурс-търг за проектиране и строителство, отбелязан на Арх. биенале (2000) в София; конкурс за преустройство на Главната улица в Пловдив от площад Централен до Пешеходния мост на р. Марица - ІІ място от конкурса и награда на Националния преглед за архитектура (2000) в ЦДА - САБ, София; конкурс за идея за преосмисляне и естетизация на пешеходния мост при НДК в София - награда на Националния преглед за архитектура (2000) в ЦДА - САБ, София; ІІІ-та награда за международно участие в ІХ салон за урбанизъм (2000) в Ниш, Сърбия; конкурс за благоустройство и озеленяване на крайбрежната улица в КК "Златни пясъци" (2004) - ІІ награда (при неприсъдена І-ва).


Малки параклиси и проскинитарии


Благовещение на Пресвета Богородица



© Електронно издателство
LiterNet, 2005-2007
Електронно издателство LiterNet



Gebete: bulgarisch und KIRCHEN-SLAWISCH


В името на Отца и Сина и Светия Дух. Амин!

Во имя - заради името, за чест и слава. Амин - истина, наистина (всичко, което казваме в молитвата е истинно).

Бог е по Своята същност един, но се е явил на хората в три лица: като Бог Отец, като Бог Син и като Бог Дух Свети. (Затова казваме в името, а не използваме множествено число). Трите лица на Св. Троица имат еднаква власт и чест и заслужават еднакво поклонение. В тази начална молитва молим Пресветата Троица да ни благослови невидимо заради Своето име. 

След това почакай малко, докато утихнат всичките ти чувства
и мислите ти оставят всичко земно.
Направи три поклона и се моли - бавно и със сърдечно внимание:


Боже, бъди милостив към мене, грешния. (3x)

Това е молитвата, за която разказва св. ап. Лука в евангелската притча (Лука 18:9-14). Митарят (the Publican, мытар) се покаял за греховете си и получил прошка. Ето как е описано това в Евангелието:

Двама души влезли в храма да се помолят. Единият от тях бил фарисей, а другият - митар. Фарисеят застанал пред всички и се молил на Бога с думите: "Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар: постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам". Митарят пък, съзнавайки че е грешник, стоял надалеч и не смеел дори да подигне очи към небето. Удряйки се в гърдите, той казвал: "Боже, бъди милостив към мене грешника!". Така молитвата на смирения митар се оказала по-богоугодна, отколкото на гордия фарисей "понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат".

Тази молитва произнасяме всеки път, когато съгрешим, с надеждата и увереността, че Бог не ще ни накаже, а ще прости греха ни поради нашето сърдечно разкаяние.

Господи, Иисусе Христе, Сине Божий,
заради молитвите на Твоята Пречиста Майка
и на всички светии,
помилуй нас.

Иисус - Спасител Христос - Помазаник. Наречен Е така, защото в най-голяма степен е имал онези дарове на Светия Дух, които в Стария Завет получавали царете, пророците и първосвещениците чрез помазване с миро.
- заради, поради. Молитв ради - по молитвите. Помилуй нас — бъди милостив към нас, прости ни.

Иисус Христос е Божи Син - второто Лице на Светата Троица. Като Божи Син, Той е истински наш Бог, както и Бог Отец и Бог Дух Свети. Неговото име на земята е Иисус, тоест Спасител, защото Той ни спаси от греховете и от вечната смърт.

С тази молитва молим Господа да прояви милост към нас и да ни прости съгрешенията. Светиите са всичките живели преди нас хора, водили благочестив живот и добили Божията благодат. Вярваме, че те вече са заедно с Бога на небето и се молят и застъпват на Спасителя за нас. Сред тях са пророците, апостолите, светителите и  мъчениците за вярата, както и Пресветата Дева Мария. Поради изключителната си святост именно Тя бе избрана за Майка на Божия Син тогава, когато Той, вечно съществуващият, като Бог пожела да се яви на човеците на земята, за да им дари спасение.

Тази молитва, както и молитвата на митаря, трябва да бъде в ума и сърцето на християнина възможно по-често. Необходимо е, постоянно съгрешавайки пред Бога, да се обръщаме постоянно и с молба за прошка към Него, дарителят на всички блага. Молитвата можем да произнасяме и по-кратко: Господи Иисусе Христе, Сыне Божий, помилуй нас, или още по-кратко: Господи, помилуй! - така, както в богослужението я произнасяме десетки пъти.

Слава на Тебе, Боже наш, слава на Тебе!

Малко славословие. В тази хвалебна молитва не молим нищо, а само славим Бога и изразяваме благоговение пред съвършенството Му. Произнасяме я преди другите молитви - в знак на благодарност за Божията милост към нас.

Можем да кажем и по-кратко: Слава Богу, когато завършваме което и да е начинание и добро дело, напр. учение, работа, при получаване на добра вест и пр.


Царю небесни, Утешителю,
Душе на Истината,
Който си навсякъде и всичко изпълваш,
Съкровище на благата и Подателю на живота,
дойди и се всели в нас
и ни очисти от всяка сквернота
и спаси, Благий, нашите души.


Душе истины - дух на истината. Иже - който. Везде Сый - навсякъде си, навсякъде пребиваваш. Вся исполняяй - всичко изпълваш. Сокровище благих - хранилище, източник на благата, на всичкото добро. Вселися в ны - всели се в нас. Скверна - грях, сквернота.

Молитва към Святия Дух

Към кого е тази молитва? Към Св. Дух - третото лице на Св.Троица.

Откъде е взета молитвата? От църковните песни на празника Петдесетница (денят на Св. Троица), когато възпоменаваме слизането на Св. Дух на апостолите.

Как е слязъл Божият Дух на апостолите? Апостолите (учениците на Иисуса Христа), обичали чистосърдечно Учителя си, и се натъжили много, когато Той им предизвестил раздялата си с тях. За тяхна утеха, Господ обещал да им изпрати Св. Дух. Така и станало: на десетия ден след Възнесението Си, когато апостолите били заедно с други вярващи, Господ им изпратил Св. Дух. Около 9 часа сутринта внезапно се появил силен шум от небето, който изпълнил помещението в която били. Светият Дух се явил като огнени езици, и апостолите се променили изведнаж в душата си. Апостолите почувствали утеха и радост в себе си; всичките им недоумения и нечисти чувства изчезнали. Просветлени от Св. Дух, апостолите започнали да говорят на различни езици, които дотогава не знаели, да прославят Божието величие и да проповядват Христовото учение на всички народи.
Какво молим с тази молитва? Молим Св. Дух да дойде и в нас, да ни очисти от всички грехове и да ни избави от вечно наказание.

С какви имена наричаме Светия Дух в молитвата? ("Царю небесни, Утешителю, Душе на Истината...") Наричаме Го Царю небесни, защото Той - като истинен Бог, равен на Бога Отец и Бога Син - царства невидимо над нас, владее и управлява както нас, така и целия свят, цялата вселена. Въпреки, че Е навсякъде, на небесата присъствието на Светия Дух е особено славно.
Наричаме Го също Утешителю, защото ни утешава в скърбите и нещастията, така както някога утеши апостолите[*].
Наричаме Го Дух на истината (така, както сам Спасителят Го нарече), защото Той учи всекиго само на едната истина; учи ни на добро, на нетърпимост към лъжата, на това, което е полезно и спасително за нас.

Какво значат думите "Който си навсякъде и всичко изпълваш" ("Иже везде сый и вся исполняяй")? Светият Дух е Бог. Той е навсякъде; няма място, което да не самоизпълва. Като управляващ целия свят, Той вижда всичко и дава това, което не ни достига за живота ни на земята и за вечния живот на небето.

Какво значат думите "Сокровище благих и жизни Подателю"? Св. Дух е хранител (съкровище) на всички блага, източник на всички благодеяния. Всичко в света живее и се ръководи от Св. Дух. Той дава живот на всичките твари; от Него човекът получава след смъртта си духовен, свят и вечен живот, очиствайки се чрез Него от своите грехове. Той помага на човека да върши добрини, да живее свято.

Какво измолваме от Св. Дух? Обръщайки се към Духа Свети с думите "дойди и се всели в нас и ни очисти от всяка сквернота", Го приканваме да пребивава в нас постоянно, като в свой храм, да ни очисти от всеки грях (сквернота) и да ни направи свети, достойни за Неговото пребиваване в нас самите. Молим също Източника на най-висшето добро да ни избави от вечното наказание за греховете ни и да ни дарува, да ни удостои с Царството Небесно: "...и спаси, Благий, нашите души".

[*] Гръцката дума Параклит, използвана в църковните книги за наименованието на Св. Дух, изначава не само Утешител, но и Ходатай, Защитник наш пред Отца.


Светий Боже,
Светий Крепки,
Светий Безсмъртни,
помилуй нас!

(три пъти, с поклон до кръста.и кръстно знамение).


Крепкий - силен; Безсмертный - неумиращ, вечен. Помилуй нас - прояви милост, бъди милостив към нас, прости ни.

Трисвета молитва (Ангелска песен)

Към кого отправяме тази молитва? Към трите лица на Св. Троица (затова я повтаряме и три пъти), които проявяват милост към нас, като прощават греховете ни.
С думите Свeтий Боже се обръщаме към Бог Отец.
С думите Свeтий Крепки наричаме Бог Син - силен и всемогъщ както Бог Отец, Който като човек страда и умря, но разруши ада и победи дявола чрез Своето възкресение.
С думите Свeтий Безсмъртни наричаме Бог Дух Свети, не само защото самият Той е извечен - както Отца и Сина, - но също дава като Бог живот на тварите, а на хората - духовен, добродетелен живот и безсмъртие.

Защо наричаме молитвата ангелска песен? Християните употребяват тази молитва от пети век. По времето на благочестивия цар Теодосий Втори и патриарх Прокъл Константинопол бил разрушен от страшно земетресение. Всички се събрали на голям молебен за прекратяване на земетресението. Там, пред очите на всички, невидима сила издигнала на небето малко момченце. Върнато обратно на земята, то разказало на удивения народ, че е чуло ангелско пеене в прослава на Бога. Умиленият народ повторил молитвените ангелски слова Святый Боже, Святый Крепкий, Святый Безсмертный и добавил помилуй нас. Преданието разказва, че това сложило край на разрушителното земетресение.


Слава на Отца и Сина и Светия Дух,
и сега и винаги и во веки веков.

Ныне - сега. Присно - винаги. Во веки веков - безкрайно.


Кратко славословие към Пресветата Троица. С тази молитва отново не молим нищо от Бога, а само Го славим - Господ, явил се на хората в три Лица: Отец, Син и Дух Свети, на Който сега и винаги подобава еднаква чест и еднаква възхвала.


Пресвета Троице, помилуй нас,
Господи, очисти греховете ни,
Владико, прости беззаконията ни,
Светий, посети и изцели немощите ни,

заради Твоето име!


Пресвятая - свята в най-голяма степен; Троице - Троица, трите Лица на Бога: Бог Отец (Господи), Бог Син (Владико) и Бог Дух Свети (Святый) ; грехи и беззакония - нашите дела, противни на Божията воля, грехове, нарушение на закона; посети - ела; исцели - излекувай; немощи - слабостите, греховете ни; имене Твоего ради - за да се прослави Твоето име. Помилуй нас — бъди милостив към нас, прости ни.

Молитва към Пресветата Троица

Към кого отправяме тази просителна молитва? Първоначално се обръщаме към трите Лица на Бог едновременно с молба да се смили над нас. След това се молим и на всяко от Лицата на Троицата:
> на Бог Oтец (Господи) - да очисти греховете ни;
> на Божия син (Владико) - да опрости Той, господарят на целия свят, нашите грехове (беззакония);
> на Светия Божи Дух (Святый) - да се доближи до нас, да дойде и да излекува слабостите ни, духовната ни немощ.

Какво означават последните думи имене Твоего ради? "Заради Твоето име" се отнася отново към трите Лица на св. Троица. Тъй като Бог е един, то и името Му е едно. Затова не казваме "Твоите имена", а "Твоето име". С молитвата молим всъщност за едно нещо, но с различни изрази: да ни избави Бог от прегрешенията. Желаем Бог да ни прости греховете не поради нашите заслуги, а за прослава на Пресветата Троица.

Господи, помилуй! (три пъти)

Помилуй - смили се, прости ни.

Това е една от най-древните и обща за всички християни молитва. Произнасяме я всеки път, когато си припомним нашите собствени съгрешения. Молитвата произнасяме три пъти, за прослава на св. Троица. За да изпросим Божието благословение за всеки час на деня и нощта, произнасяме молитвата дванадесет пъти, а четиридесет пъти - за освещение на целия ни живот.

Вж. също "Господи, помилуй!" - за най-кратката църковна молитва

Слава на Отца и Сина и Светия Дух,
и сега и винаги и во веки веков.


Отче наш, Който си на небесата!
Да се свети Твоето име,
да дойде Твоето Царство,
да бъде Твоята воля,
както на небето, тъй и на земята;
насъщния ни хляб дай ни днес,
и прости нам дълговете ни,
както и ние прощаваме на длъжниците си,
и не въведи нас в изкушение,
но избави ни от лукавия.


Отче - Отец; Иже - Който; Иже еси на небесех - Който си на небесата, или небесен; да святится - да се прослави; яко на небеси - както на небето; насущный - необходимият за съществуването; даждь - дай; остави - прости; долги - грехове; должником нашим - хората, които са прегрешили към нас; искушение - съблазън, опасността да съгрешим; от лукаваго - от хитрия и злия, т.е. дявола, духът на злото.