Днес църквата чества успението на св. Йоан Рилски

 

Автор Ана-Мария Кръстева   

събота, 18 август 2007, 14:34

 

Днес Църквата чества един от трите празника, посветени на най-българския светец. Роден в с.Скрино в Осоговската планина, около 876, преп. Йоан Рилски е небесен закрилник и ходатай пред Бога на целия български народ. Приел монашеството, преподобният се отдава на подвижнически живот, като оставя суетата на заобикалящия го свят. Борейки се с изкушенията на дявола, известно време той живее във Витоша и Руен., след което се преселва в Рила. В непристъпните недра на планината негови единствени съжители са дивите животни. Пребивавайки в пост и молитва, покровителят на българския народ укрепва духовно и достига високо нравствено съвършенство. Отдалечил се от света, пустинникът не забравя своя народ, който изживява тежка духовна криза в онзи момент, а непрестанно отправя горещи молитви към Бога за неговото спасение. В непреходните рилски височини преп. Йоан не остава скрит за своите съвременници, които го търсят, за да се поучат от наставническото му слово и получат неговото благословение.

Скромният отшелник от Рила планина живял през X век, по времето на св. княз Борис, на сина му Владимир и на цар Симеон и на сина му св. цар Петър. Известно е от историята, че благочестивия български цар Петър също търси съветите му. Още приживе наричали Йоан земен ангел и небесен жител. Заради голямата му вяра и духовност Бог му дал дарбата да помага на хората и да върши чудеса.
След многогодишен духовен подвиг, в залеза на своя живот светителят основава свое братство и построява Рилския манастир, чиито пръв игумен е той. Оставеният от него монашески устав е пример за подражание за всички бъдни поколения. През 946 на днешния ден рилският чудотворец завършва блажено земния си път. Погребан е в манастирския храм.
Църквата в тропара на празника му разкрива светостта на неговия живот: "Основа на покаянието, ръководство за умиление, образец на утешение и духовно съвършенство бе твоят равноангелски живот, Преподобни. Защото ти пребъдваше в молитви, постничество и сълзи. Отче Йоане, моли Христа Бога за нашите души".
Запазил в нетление тялото му, Бог прославя своя угодник чрез множество изцеления и чудеса, които извършва то. Нетлението на тялото му е разкрито на 19 октомври, деня в който светите мощи са пренесени в пещерата, в която е живял в Средец. През 1183 г. унгарският крал Бела
III отвоюва Средец от византийците и отнася мощите му в Унгария, откъдето са върнати след четири години. След Освобождението на България от византийско робство, цар Асен I ги пренася в столицата Търново през 1195 г. Те са се пазели в храм номер 8 на хълма Трапезица. През 1496 година, след като получили разрешение от султана, монасите от Рилската обител върнали мощите на светеца от Търново в дома му - Рилския манастир. Това събития Църквата отбелязва на 1 юли.
Станал средище на духовен живот, основаният от светителя манастир, носещ неговото име, въпреки безчинствата извършени от комунистите в светата обител, е едно хранилище на националната самобитност и обединяващ духовен център на българщината, който ни дава право на гордост. Въпреки, че св. Йоан Рилски е почитан като общобългарски светец, славата му се разнася из целия Балкански полуостров и в Русия.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Страсти по свети Йоан Рилски

 

Автор Любен Лачански   

вторник, 14 август 2007, 21:32

 

В навечерието на успението на най-българския светец

И ако повечето световни градове се карат за това, кой от тях е приласкал някоя феноменална историческа личност, то тук в България, страстите между две селца - Скрино и Пастух са: чии жители са прогонили първи един светец св. Йоан Рилски. Много важно, че той по-подир ще бъде провъзгласен за покровител на България, та и на целия Православен свят. Това не интересува аборигените. Особено, ако реколтата от джанковица е задоволителна и в количествено и в градусно състояние. За невежите само ще споменем, че джанковицата е онова особено високо алкохолно питие, което се вари от плодовете на сливата беловица, раждаща на воля всяка година плодове, които независимо от климатичните условия са достатъчни, та да опият населението на областта с кисело сладкия си фермент. Ако не достига якост на отварата, за респект се добавят люти чушки. И то с шепи. Това са част от особеностите на националния манталитет.

 

Та породен някъде през 890-та година, този спор продължава все още да е актуален. И да се разгаря особено в предзимието, когато джанковицата беснее в кръвта, ума и душите на местните жители.

А това е селцето Скрино. Някъде тук трябва да се е родил през 876-та младият Йоан. Съселяните му продължават да го обзовават като Иван. Щото така им харесва. Скрино е разположено в подножието на връх Бобошевски Руен, във Влахина планина, край река Струма. Сега, в първото десетилетие на двадесет и първи век, селцето е повече от пусто и глухо. Дали е било такова и през царуването на свети цар Борис Първи - Покръстител, на Владимир Расате, на Цар Симеон Велики или на св. цар Петър? За онези които са отсътвали в часовете по българска история, ще споменем, че свети Йоан Рилски - Чудотворец е живял и при четиримата владетели. Съвременник е и на Кирило-Методиевите ученици и се е възползвал от благородните им усилия на книжници.

Биографите му Георги Скилица и свети патриарх Евтимий твърдят, че родителите на бъдещия светец били благочестиви люде. То и по-принцип как да твърдиш обратното за родителите на един светия, но ние ще им повярваме. Ще повярваме и на това, че след тяхната смърт, вместо да тръгне да капитализира наследството си, да го актуализира и да върти изгоден бизнес с тогавашните по- първи хора в далаверата, младият Иван/Йоан, взел че раздал всичко що бил придобил по право на бедните и болните хора от околността. Е, как да не изгониш такъв човек от селото си и без да си любител на джанковицата? То пък и колко би могъл да наследи юношата. Я пак погледнете в селцето: убоги къщици. Порутени зидове. Килнати тараби. По някой и друг здрав комин. Пустош по уличките и сокаците. Стока никаква. Може и да пладни в жегата, ама я няма. Няма и какво да крием, винаги тези поселища на Предосоговието са били сиромашки. Уповавали са се най-вече на Бога, а и когато са се уморявали от вяра в Него, са тръгвали на съзерцават природите и да се дивят от тях.

А тук че е красиво, красиво е. Като си тръгнал, Йоан решил също да служи на Бога и се главил за послушник в близък манастир. Предполага се, че става дума за манастира Свети Димитър, на чието място днес се издига Руенската света обител Свети Йоан Рилски. Тук свети Димитър много се тачи. И Света Троица също. Тук на една врата можем да забележим странно пиле от метал, в което като се вгледаме, ще открием формите на Гълъб. А тази птица олицетворява Светия Дух. Или Светата Троица. Абе, нещо като Три в Едно, както биха се изразили днешните тенейджъри. Да, но не съвсем. Като тези зебри с точки, вместо ивици, или като тези еленчета, които май не са слезли от планината а от торпедото на стар автомобил Волга. Съветска направа от средата на миналия век. Какво да се прави, тук не забравят традицията. Или просто са носталгици. А както е известно, носталгията пречи на темпоралното развитие. Дали това са го знаели и свети Йоан, и онези, които са го гонили. Явно не. Но нещо друго е знаел той, а именно:

В цялата тази духовна бран е необходимо човек да бъде подбуждан, за да може да запази духовно равновесие. За да се подбужда човек към постоянство и благоразумно духовно разположение, към благоприятното и спасителното, са необходими средства, които да разпалват Божието съзерцание в нас. Такива неща говорел и пишел светецът. Завет написал, с цар Петър се скарал заради духовното и мирското битие. В пещери живял, корени и ядки ял само. От благост и плътска пристрастност бягал. Все под звездите намирал утеха и мислел и разсъждавал повече за човеците и бъдното, нежели за това как ще заспи безхлебен. Тук с една уговорка, която май вече направих по посока на историците, ще процитирам Георгий Скилица - живоописател Йоанов от онези скритни години:

Дохождат пастирите, следвайки овцете си и виждат страшно човешко търпение, по-голямо от видение. Човек с непокрита глава, бос, облечен само в кожена риза, заселил се в дърво като в дом, понасящ мъка от ветровете и търпящ зимен мраз. Те виждат пустотата на това място, отдалечеността на планината. Самотник, който не вижда нито един човек край себе си. Лишен от храна, лишен от всякаква друга утеха.
 

 

 


След тази среща с пастирите, описана от Скилица, при светеца се занизва веревница от люде. Да молят за изцеление. За утеха. И най-вече май, за утеха. Защото без утеха в душата си не можеш и да склопиш очи спокойно. А приживе? То приживе очите са дадени да гледат небето. Нека го погледнем заедно, там където се е възправил кръстът на вярата.

И тук ми се ще да припомня думите на един патриарх - патриарха на българската литература Иван Вазов, който е писал влизайки в пресвещенната пещера на рилския пустинник следното:

След това отецът със запалена вощеница ни заведе в пещерата. Входът й има длъгнеста форма. Влажният свод на огромната скала над главите ни виси застрашителен и студен, сякаш ще легне въз нас. Мракът е гъстак и слабата светлина на свещта едвам полуозарява един тесен кръг около нас. Тук свети Иван е прекарал, без да мръдне другаде, седем години, като е издържал невероятна борба с всичките елементи, опасности и лишения. Като си представи само човек това многогодишно търпение, остая поразен. Само една велика вяра, неизвестна на нашето време, е способна да внуши подобно свръхчеловеческо мъжество и упорство. Така пише Вазов, а който иска да научи повече, нека дочете великолепният му пътепис Великата Рилска пустиня.

А ние нека се спуснем подир отеца по пътеката, да преминем аязмото на светеца, между вековните лески, които все още дават плод и се мерят с насрещните върхове и най-вече Рила, където до средата на лятото белеят все още снегове от отминалата зима.

Храмът е нов, но е уникален с това, че на големи християнски празници от тук първото българско Православно радио, базирано в този манастир, излъчва на живо предаванията си - богослужения. По интернет го слушат навсякъде. Даже и в Япония. Но за радиото по-подир, макар че то само си говори за себе си. Зографията на църквата е дело на нашите монаси и на гръцките им събратя.

Манастирът в село Скрино е забележителен и с това, че младите мъже намерили духовна утеха и отдали се в служба на Бога, носят своето послушание - обет в дейности, доста по-различни от досега известните ни манастирски заетости.

Двама са художници, а единият от тях е и марангоз. Значи резбар. Преди време техни произведения бяха радушно посрещнати в централна софийска галерия. И още по-радушно откупени. Парите отидоха за манастирски нужни, ако се интересувате, естествено. Можем да надникнем в иконописната. Това е брат Лука. Той работи върху икона на света Богородица и е мълчалив. Така е. Художниците не обичат да говорят с думи. Те говорят със зрими понятия. А за да не сме ние голословни, понеже това ни е работата, ще ви предложим един уникален устав на иконописеца, чието авторство се приписва на св. Йоан Дамаскин, но не е съвсем сигурно. Друго е сигурно, че зад тези също десет заповеди се крие и мъдрост и поезия, достойна за приемане от всички, които се занимават с изкуства. В тях се вслушват и водещите от манастирското православно радио, и онези, които подготвят книгите за печат. Прочетете ги и вие. И ги запомнете. Все ще са ви от полза, каквото и да е вашето занимание. Нали е Богоугодно?

Правила за иконописеца:

1. Преди да започнеш работа, прекръсти се, помоли се на спокойствие и прости на враговете си.
2. Работи грижливо над всяка подробност, както би работил пред Самия Бог.
3. Докато работиш, моли се, за да укрепнат тялото и духът ти, не говори излишно, замълчи.
4. Моли се на светеца, чийто лик изобразяваш. Не позволявай на мисълта ти да блуждае, така светецът ще бъде по-близо до теб.
5. Когато избираш цвят, протегни ръце към Бога и го помоли за съвет.
6. Не завиждай на успехите на ближния, те са и твои успехи.
7. Когато завършиш иконата, благодари на Бога, че те е дарил с милостта си да рисуваш свети образи.
8. Сложи иконата на олтара, за да се освети. Бъди първият, който се моли пред нея преди да я даде на другите.
9. Никога не забравяй, че си осенен от:
    радостта да разпространяваш икони по света,
    радостта от иконописването,
    радостта, че даваш възможност на светеца да грейне чрез иконата си,
    радостта от единението със светеца, чийто образ рисуваш.
10. Стреми се да не се привързваш към послушанието толкова, че да пренебрегваш и роптаеш срещу друго дадено ти послушание, защото това ще те отдалечи от единението ти с Бога.

 

 

 


Знаете ли на какво ухаят православните храмове? Стига бе, не знаете? Оная миризма, която пречиства и довежда до тихото единение с небето. В нея има амбра и смирна, и усет на канела и карамфил. А иначе ние православните го наричаме тамян. На малко манастири е дадено сами да правят тамян. Тук си го произвеждат сами. И хляб сами си месят. Много е вкусен. И броеници и кръстчета и молитвени гривнички плетат монасите. И пчели гледат. Нали знаете, че само кротост може да обезсили жилото, всякое. Някои се грижат за библиотеката. Други пък тайно пишат поетично слово. Защо тайно ли? Защото поезията е тайнство. Изкуството е тайнство. Като брака, раждането и смъртта. Затова понякога е толкова разтърсващо. Бият камбаните, клепалата - на друго място съм обяснявал разликата между клепалото и камбанният звън. Накратко: едното е по-домашно. Клепалото. За празник е камбанният набат. За прослава на Бога. Тук манастирският закон е железен. Взет е от Атон. Месо не кусват въобще. И по два пъти седмично строг пост. И младите монаси издържат. Как? Ами крепи ги вярата и заветът на свети Йоан Рилски.

Би било невъзпитано да нахлуваме в килиите на монасите. Но отец Поликарп ни разреши да надзърнем в зимния игуменски параклис. Много е уютно. И в архондарикът е така. В гостната - на български. Там странникът може да пийне кафе, глътка манастирски ликьор. Чаша студена вода. И ако е по-възпитан - да си тръгне вече, както ще сторим и ние, защото тук светското денонощие няма нищо общо с монашеското. Денят започва в три сутринта, а обядът е в девет. Тогава, когато ние си четем сутрешния вестник. От ония с клюките. Монасите не четат преса, не гледат телевизия. Те мислят и вярват.

А ние вярваме в ония измислици, че монашеският живот, всеотдайността към Бога, особено у младите хора, като тези в манастира в Скрино, крие зад себе си някаква вътрешна неуредица, неуют житейски, неотменим личен проблем или неспособност за реализация в обществото.

А ако е точно обратното?

Може би човек избира монашеството, именно защото е почувствал свято призвание у себе си. А и животът в един манастир изисква не по-малко дарби и способности, отколкото останалият. Нашият шарен и чуплив лъскав свят. Не сте ли помисляли. Само че в тези храмове по-ясно се чува Божият глас. Разбира се от този, който има уши да го слуша. И очи да го съзре. Но нека не перифразираме Библията или свети Антоний, който рекъл, че животът на монаха е молитва и труд, труд и молитва. Затова пък селяните от селата Скрино и Пастух имат друга максима. Пак почти богословска. Ще ви я кажа:

Вера ни се купува, ни се продава. Ни па се мери сос ад или со рай. Оти и над двете им е над цената. Верата ти е безименна, оти е твоето безименно единство сос твоята Господня и човешка совест.

Ненапразно все пак свети Йоан е от тези места.

А ето я и магистралата. Собствено, тя е парче артерия, която ни свързва и с Рим, и с Атон. И трябваше да бъде готова още през Но нека си замълчим. А коя е магистралата към небето? Един Господ знае? А може и Свети Йоан Рилски... Толкова страсти има около него. Ние само ги зачекнахме

Близки теми:

Започва честването на успението на св. Йоан Рилски
Преподобни Иван Рилски Чудотворец
Днес църквата чества успението на св. Йоан Рилски
Успение на преп. Йоан Рилски чудотворец
Стартира първото българско православно интернет-радио "Сион"
По стъпките на Св. Йоан Рилски (поклонническо пътуване: 13 20 август 2006 г.)
Празник в Рилския манастир
Монашеството
Епископ Евлогий: Нека бъдем християни, да бъдем българи, да уважаваме другостта, но и да се съхраним
Страх и мрак сковават църковните институции